— Мамо, вече подадох сигнал в полицията. Свързах се и с фирмата за поддръжка на сградата — помолих ги да изпратят човек, за да запечатат жилището, докато се изясни какво е станало. Но… трябва някой да отиде там. Веднага.
Йоана кимна, макар дъщеря ѝ да нямаше как да види този жест.
— Аз ще отида. Тръгвам на секундата.
После се обърна към Радослав. Този път в погледа ѝ не се четеше нито обвинение, нито ярост. Само хладна, безмилостна яснота.
— И ти идваш с мен. Защото ако се окаже, че имаш дори най-малка връзка с това…
Той вдигна ръце пред себе си, сякаш се пазеше от удар.
— Не съм ги взимал! Кълна се!
Но Йоана вече не го чуваше. Грабна ключовете за колата, метна якето върху раменете си и излезе от апартамента, оставяйки зад гърба си виковете, оправданията и цялата онази изтъркана, продължила с години игра на „нали сме семейство“.
На площадката пред стълбите я настигна Надежда Филипова. Вече не изглеждаше властна и нападателна, а просто стара жена — уморена, объркана и някак внезапно смалена.
— Йоана… почакай. Може би не си разбрала всичко както трябва…
Йоана се спря.
— Надежда Филипова, разбрах достатъчно. Просто досега се стараех да бъда възпитана. В момента обаче нямам сили за учтивост. Някой е влязъл в апартамента на дъщеря ми. И аз ще разбера кой.
Свекърва ѝ отвори уста, вероятно за да възрази, но Йоана вече слизаше надолу по стълбите. С всяко стъпало усещаше как се откъртва последната ѝ илюзия, че това семейство може някак да бъде залепено отново.
В колата Радослав се беше свил на седалката, сякаш се надяваше да стане невидим. Няколко пъти понечи да каже нещо, но всеки път устните му се затваряха без звук. Думите или не идваха, или го беше страх от тях.
— Недей — каза тихо Йоана, без да го поглежда. — Ако наистина нямаш нищо общо, просто ми помогни сега. Ако имаш… тогава още повече е по-добре да мълчиш.
Пътуваха без разговор. Тишината се разкъсваше единствено от шума на улиците и от редките кратки сигнали на навигацията. Когато стигнаха до блока, пред входа вече имаше полицейска кола. До нея млад полицай пристъпваше нервно от крак на крак, а малко встрани стоеше жена с униформа на фирмата, която обслужваше сградата.
Йоана слезе от автомобила и още в първия миг я удари странно чувство — сякаш въздухът около входа беше натежал. Като че самият блок знаеше, че вътре се е случило нещо лошо.
Полицаят се приближи към тях, разлиствайки бележника си.
— Вие роднини ли сте на собственичката? — попита той.
— Майка съм ѝ — отвърна кратко Йоана.
— А аз съм баща ѝ — побърза да добави Радослав, сякаш се боеше да не бъде пренебрегнат.
Жената от поддръжката кимна сериозно.
— Огледахме жилището. Има следи, да. Чешмата също капе — явно някой е пускал вода. Но най-неприятното е друго… — Тя сниши глас, все едно стените на входа можеха да подслушват. — В гардероба в спалнята е ровено. Дрехите са разхвърляни. А там е имало и папка с документи. Тя също е пипана.
По гърба на Йоана премина студена тръпка.
— Какви документи?
— За апартамента. И още някакви книжа. Не съм ги местила.
Йоана притвори очи за секунда, за да събере мислите си.
— Покажете ми.
Щом влязоха вътре, следите веднага се набиха в очите ѝ. По пода личаха бледи мръсни отпечатъци, които тръгваха от антрето и водеха към спалнята. Гардеробът наистина зееше полуотворен, а по пода бяха нахвърляни вещи, сякаш някой беше търсил нещо съвсем определено, не просто беше разхвърлял от любопитство.
Папката с документите лежеше върху масата, леко накриво, като оставена набързо. Йоана я отвори внимателно. На пръв поглед всички листове бяха там, но подредбата им беше нарушена. Някой ги беше преглеждал.
Радослав стоеше на прага. Лицето му беше посивяло, а ръцете — свити в юмруци.
— Не съм аз — прошепна той, сякаш в стаята имаше невидим съдия, който можеше да го чуе.
Йоана не му отговори. Приближи се до прозореца и погледна към двора. Долу беше паркиран познат тъмен седан. Виждала го беше край блока няколко пъти, но досега не му бе обръщала особено внимание. Колата принадлежеше на брата на Виолета — Димитър. Той рядко се появяваше около тях, но по някаква странна закономерност винаги изникваше точно когато нещата започваха да се объркват.
Йоана се обърна към полицая.
— Има ли записи от камерите?
Той кимна.
— Поискали сме ги. До час би трябвало да ни ги изпратят.
Йоана погледна Радослав.
— Обади се на Виолета. Сега. Питай я къде е. И между другото я попитай дали случайно знае къде са ключовете от този апартамент.
Радослав извади телефона си. Пръстите му трепереха толкова видимо, че едва успя да избере номера. Притисна апарата до ухото си и застина.
След няколко секунди бавно свали ръката си.
— Звъни… но не вдига.
Йоана се приближи до него и каза тихо, но с тон, който не допускаше спор:
— Тогава ще чакаме. А когато се появи, ще говорим. За всичко.
Точно в този момент телефонът на Йоана отново завибрира. На екрана беше името на Ванеса.
— Мамо… — гласът на дъщеря ѝ трепереше, но под страха вече имаше решителност. — Сега се сетих нещо. Когато заминавах, не оставих резервните ключове в шкафа. Дадох ги на леля Снежана, съседката от долния етаж. За всеки случай.
Йоана усети как подът сякаш се отдръпва под краката ѝ.
— Защо?
— Тя каза, че ще полива цветята. И ако стане нещо, ще наглежда апартамента. Мислех, че така е по-сигурно…
Йоана затвори очи. Парчетата започваха да се наместват. Леля Снежана беше добра жена, но прекалено доверчива. От онези хора, които от съжаление могат да направят огромна глупост. Ако някой я беше помолил за ключовете „само за пет минути, само да остави една кутия“, тя напълно можеше да се съгласи.
Йоана се обърна към Радослав. В очите му имаше безмълвен въпрос, примесен с тревога.
— Трябва да говорим с леля Снежана — каза тя и отново стисна ключовете за колата. — Веднага.
Когато излязоха от апартамента, Йоана внезапно осъзна нещо ясно и неприятно: тази история изобщо не беше към края си. Тя тепърва започваше. А развръзката щеше да бъде такава, че никой от тях повече нямаше да може да се преструва, че нищо не се е случило.
Леля Снежана отвори вратата с парцал в ръка, сякаш тъкмо беше започнала да бърше прах. Но щом видя на прага Йоана и Радослав, застина с вдигната ръка. По лицето ѝ пробяга изражение, което беше нещо средно между уплаха и виновна усмивка.
— Йоана… Радослав… Аз тъкмо си мислех, че трябва да мина да ви видя, да поговорим… — Гласът ѝ се пречупи и тя отпусна парцала надолу. — Влизайте, влизайте, не стойте така на вратата.
Йоана нямаше намерение да увърта.
— Лельо Снежана, трябва да знаем истината. Сега. За ключовете от апартамента на Ванеса.
Жената пребледня. Обичайната ѝ припряна жизненост, с която все тичаше нанякъде, все подреждаше, все се усмихваше, изчезна за миг. Тя бавно се отдръпна в коридора, за да ги пропусне. В жилището миришеше на ванилия и старо дърво — топъл, домашен аромат, който друг път би изглеждал уютен. Сега обаче на Йоана ѝ се стори почти враждебен, защото зад тази мекота очевидно се криеше лъжа.
Влязоха в кухнята. Радослав се отпусна на една табуретка, сякаш краката му вече не го държаха. Леля Снежана започна нервно да мачка края на престилката си.
— Не съм искала да направя зло, честна дума… — започна тя, като гледаше встрани, към ъгъла, само и само да не срещне очите на Йоана. — Виолета дойде при мен разплакана. Цялата трепереше. Каза: „Лельо Снежана, поне за една нощ, ако трябва и в коридора ще седя, изхвърлят ме, собственикът доведе полиция…“ И аз… аз си помислих: Ванеса е в Германия, апартаментът стои празен, защо да не помогна? Дадох ѝ ключовете. Само за два-три дни, заклевам се!
Йоана почувства как нещо вътре в нея се стяга. Не беше точно гняв. Беше по-скоро тежка, бодлива умора, която боли по-дълбоко от яростта.
— И нито за миг не ти мина през ума, че това не е твое решение? Че апартаментът е на Ванеса, а не общ подслон за всеки, който разкаже тъжна история?
Леля Снежана вдигна очи към нея. В тях вече блестяха сълзи.
— Аз наистина не си представях, че всичко може да стигне дотук.