— Изхвърлят я от стаята, която е наела. Та си помислих… може би ти, като сестра, като близък човек, ще я пуснеш в апартамента си за месец-два? Само докато се закрепи.
— Тате — прекъсна го Ванеса толкова рязко, сякаш щракнаха ножици. — Чуваш ли се изобщо какво говориш? Това е моят апартамент. Не общ семеен склад, не общежитие и не благотворителна квартира. Моят.
Радослав се задави с въздуха, но бързо се окопити, както винаги правеше, когато усетеше, че почвата под краката му започва да се хлъзга.
— Разбирам те, миличка, разбирам… Само че на теб в момента жилището не ти трябва. Ти си в Европа, правиш кариера, нареждаш си живота, а тук твоя родна кръв се лута без покрив. Нали усещаш колко е несправедливо?
— Родната кръв може да започне работа в кол център — отвърна Ванеса с онзи леден тон, който толкова вбесяваше Радослав, когато го чуваше от мен. — Или като продавачка. И най-сетне да спре да се мести от един мъж при друг в търсене на кой да я издържа.
Лицето на Радослав пребледня така, сякаш дъщеря му не го беше ударила с думи, а му беше зашлевила плесница пред всички. Още няколко секунди държа телефона до ухото си, явно надявайки се, че Ванеса ще се разсмее и ще каже: „Шегувам се, тате, разбира се, нека леля Виолета поживее там.“ Но от другата страна вече нямаше глас. Само тишина. Накрая той бавно свали ръката си, погледна екрана и видя, че разговорът е прекъснат.
Йоана го наблюдаваше мълчаливо. Не ѝ беше нужно да добавя нищо — цялата сцена говореше по-ясно от всяка реплика. Радослав пъхна мобилния в джоба си, прокара длан по лицето си, сякаш искаше да изтрие от него лепкавата „бащинска“ нежност, с която току-що беше говорил. После изведнъж се изправи рязко, като човек, който си спомня, че не бива да изглежда победен, защото в собствената си глава все още е главният герой на драмата.
— Е, характер има, няма спор — измърмори той, опитвайки се да върне твърдостта в гласа си. — Същата като теб. Никакво съчувствие.
— Съчувствието не е разменна монета, с която някой си купува чужди квадратни метри — каза спокойно Йоана и продължи да попива разлетия чай. Петното упорито не изчезваше, а се разливаше по мушамата като точна и неприятна метафора на случващото се: уж го триеш, уж се стараеш да го махнеш, а следата пак остава.
Радослав понечи да отговори, но точно тогава домофонът в коридора изръмжа нервно. Звукът беше такъв, сякаш някой натискаше бутона без прекъсване, десет пъти един след друг, без да даде на устройството дори време да изписука нормално.
— Кой пък сега се домъкна? — изсумтя Радослав и тръгна към входната врата с походката на човек, който иска поне пред някого да демонстрира, че още владее положението.
Йоана не го последва. Тя познаваше този начин на звънене. Така можеше да звъни само една жена — свекърва ѝ, Надежда Филипова. Тя никога не натискаше веднъж и не чакаше. Звънеше настойчиво, почти нападателно, сякаш самото ѝ упорство трябваше да докаже на света, че е права.
Щом Радослав отвори, Надежда Филипова нахлу в апартамента като бурен вятър, без да чака покана. Беше с бежов шлифер, който носеше от поне десет години, и с шал, стегнат около шията ѝ така плътно, сякаш се пазеше не от студ, а от това някой да прочете мислите ѝ по пулсиращите вени.
— Какво става тук?! — извика тя още от прага, без дори да събуе обувките си. — Виолета ми звъня, плаче, не може да си поеме въздух! Казва, че ти, Йоана, я изхвърляш на улицата!
Йоана дори не успя да отвори уста, защото Радослав побърза да се намеси:
— Мамо, недей така още от вратата… Просто има едно недоразумение…
— Недоразумение?! — гласът на Надежда Филипова се изви до писък и от този звук зъбите на Йоана направо я заболяха. — Момичето остава без покрив над главата си, а ти ми говориш за недоразумения! Йоана, как изобщо заспиваш нощем?
— Спя съвсем спокойно — отвърна Йоана и излезе в коридора. — Защото не поемам чужди отговорности вместо хората, които трябва сами да ги носят. И никой не изхвърля Виолета на улицата. Просто апартаментът на Ванеса си е апартамент на Ванеса. Не фонд за подпомагане на роднини.
Надежда Филипова я изгледа така, сякаш не беше чула думи, а беше получила удар.
— Ти… ти… — задъха се тя от възмущение. — Изобщо разбираш ли какво значи семейство? Семейството е да застанеш зад своите! А ти си като крепост — високи стени, заключени порти и никакъв път към теб!
— Семейството не означава един човек да влачи всички на гръб, докато останалите само протягат ръце — каза Йоана. Гласът ѝ беше равен, но в него звънтеше стомана. — Казах вече каквото имах да казвам. Ако Виолета е в нужда, Радослав може да ѝ помогне. Получава добра заплата. Или всички вие сте решили, че аз съм длъжна да финансирам всеки ваш семеен проект?
Радослав се сви едва забележимо, сякаш някой го беше залял с ледена вода. Той мразеше да се говори за пари на глас. Особено когато темата опираше до това, че пари има, но никак не му се иска да ги харчи за „неправилните“ хора.
Надежда Филипова пристъпи към Йоана и очите ѝ се присвиха.
— Ти дори не се стараеш да скриеш, че чуждите беди не те интересуват. Така си беше от самото начало. Винаги си била такава.
Йоана усети как в нея се надига познатата тежка вълна на умора. Това беше старата плоча, изтъркана до драскане: „ти не си от нашите“, „ти не умееш да бъдеш семейство“, „ти си студена“. Всеки път тези думи падаха на едно и също място, като камъни върху вече посиняла рана.
Само че днес нещо беше различно. Вътре в нея нямаше нито обида, нито желание да се оправдава. Беше останало само едно спокойно и ясно разбиране: тя вече не е длъжна да доказва на никого, че е добра.
— Знаете ли, Надежда Филипова — каза Йоана, без да отмества поглед от свекърва си, — аз не съм студена. Просто не искам добротата ми да бъде приемана за слабост. И не желая някой да притиска близките ми, като се крие зад думата „роднини“.
Свекърва ѝ отвори уста, готова да избухне отново, но в този миг телефонът на Йоана завибрира. На екрана светеше името на Ванеса.
Йоана прие обаждането.
— Мамо — гласът на Ванеса вече не звучеше така бодро, както преди малко. — Извинявай, че пак се намесвам… но стана нещо. Току-що получих съобщение от фирмата, която управлява сградата. В апартамента… някой е влизал.
Йоана застина.
— Как така е влизал?
— Пишат ми, че съседите отдолу са подали сигнал за теч. Отишли са да проверят и се оказало, че кранът в банята прокапва. Но това не е най-лошото. Някой е отварял прозорците. А на пода в антрето има следи от обувки. Не са мои.
Пръстите на Йоана изстинаха.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Изпратили са снимки. И още нещо… — Ванеса замълча за миг, а в тази пауза имаше толкова напрежение, че на Йоана ѝ се стори, че може да чуе как някъде в Берлин бие чуждо сърце. — В чекмеджето, където държах резервния комплект ключове… няма нищо.
Радослав, който стоеше наблизо и се преструваше, че не слуша разговора, изведнъж пребледня още повече.
— Какви ключове? — изстреля той, сякаш можеше да надвика самата ситуация.
Ванеса сякаш обърна поглед към баща си, макар че той нямаше как да я види.
— Резервните ключове от апартамента. Бях ги оставила в шкафчето. Сега ги няма.
Надежда Филипова, която до този момент кипеше като чайник на огъня, внезапно млъкна. Дори чертите на лицето ѝ загубиха остротата си и по тях се разля нещо объркано, почти уплашено.
— Не може да бъде… — промърмори тя.
Йоана бавно свали телефона от ухото си, без да прекъсва разговора.
— Радослав — каза тя тихо, но в гласа ѝ вече не беше останала никаква мекота. — Ти не би могъл… Нали не си взимал тези ключове?
Той заклати глава твърде бързо. Твърде отчаяно.
— Разбира се, че не! За какво са ми? Никога не бих…
Но в очите му проблесна нещо. Нещо, което Йоана беше виждала много пъти преди: смес от страх и упорита надежда, че ако отрича достатъчно силно, истината ще се изпари.
— Тогава кой? — попита тя.
В стаята увисна такава тишина, че от кухнята ясно се чу тиктакането на часовника.
Ванеса заговори отново, а от гласа ѝ вече бяха изчезнали и гневът, и умората.