— Ти съвсем ли си изгубила срама? — Радослав запрати ключовете върху шкафчето в коридора толкова грубо, че те отскочиха, издрънчаха и паднаха на паркета.
Този метален звън от години беше нашият домашен сигнал за тревога: „Йоана, стягай бронята.“
— Виолета пак е спала някъде по хостели, в някакво общежитие, представяш ли си? — дори не си направи труда да ме поздрави. Нападна ме още от прага, сякаш лично аз бях резервирала за сестра му легло с дървеници. Гласът му беше нисък, тежък, пропит с онази праведна ярост, която си пазеше за случаите, когато искаше да изкара друг виновен.
— И какво общо имам аз? — разбърквах захарта в чашата си спокойно, без да се обръщам. — Ако иска, да спи и на гарата. На трийсет и две е, не е ученичка. Сама си избира как да живее.
— Няма къде да отиде! — избухна той и замахна с ръка толкова рязко, че удари календара на стената. — А жилището на Ванеса стои празно! Защо да прашасва? Да топли стените ли?
Обърнах се бавно. Ето го пак. Поредният сутрешен двубой, в който Радослав се опитваше с чугунената си глава да разбие границите ми.
— Апартаментът — казах тихо и отчетливо, като го гледах право между очите — е на Ванеса. Разбираш ли изобщо какво означава „на Ванеса“? Не е общинско жилище. Не е семейна собственост. Не е твой. Това е имот на моето дете.
Той завъртя очи така, сякаш за трети път му обяснявах нещо елементарно, а той вече великодушно се изморяваше от моята глупост.
— Ванеса така или иначе постоянно хвърчи до Германия! Скоро сигурно съвсем ще се установи там. За какво ѝ е този товар? Сестра ми може да поживее малко. Все пак сме една кръв!
— Кръв ли каза? — оставих чашата на масата и скръстих ръце пред гърдите си. — А когато стискаше пари за спортната школа на сина си от първия брак, тогава се сещаше ли за кръвта? Или при теб роднинството работи избирателно — включва се само когато ти е удобно?
Радослав застина, поел въздух наполовина. В очите му припламна нещо тъмно и опасно, като небе пред буря. Захапа долната си устна — сигурен знак, че след секунди ще последва изригване.
— Нарочно го правиш, нали? — изкриви лице той, но това не беше усмивка, а оголени зъби на животно, притиснато в ъгъла. — Ти винаги си била такава. Студена. Без капка човещина. И Ванеса е същата като теб — непробиваема.
— Ванеса приличала на мен? — повдигнах вежди. — Значи е самостоятелна, образована, с разум в главата и със собствено жилище? Благодаря ти, приемам го като комплимент.
— Подиграваш ми се! — гласът му почти премина в писък. — На човек му се е случила беда, няма къде да спи!
— Виолета е здрава, права жена — отвърнах и вдигнах рамене. — Може би е време да спре да търси спонсор с апартамент и да се научи да работи нещо. Да стане касиерка, ако трябва. Или куриер.
— Унижаваш близък мой човек! — Радослав пристъпи толкова близо, че ме блъсна миризмата на одеколона му — сладникава, евтина, от онези, които винаги ми дращят в гърлото. — Тя просто… попадна в лош период.
— А аз какво, цял живот съм на почивка ли? — не отстъпих назад, макар че ми се искаше. — Работя на две места, влача домакинството, плащам кредита за твоята кола и всичко това трябва да бъде само за да се нанесе сестричката ти? Жената, която не успя да се задържи в нито една квартира, защото навсякъде оставя дългове и скандали?
— Йоана, не преувеличавай! — отсече той и удари с длан по плота. Захарницата подскочи. — Жилището така или иначе стои неизползвано, мъртъв капитал е.
— Нека стои — произнесох дума по дума, вкарвайки в тях целия метал, който се беше натрупвал в мен с години. — Ванеса ще реши какво да прави. Ако иска — ще го продаде. Ако иска — музей ще отвори. Ако иска — няма да пусне вътре жива душа. Това е нейно право.
— Тя е в чужбина! — гласът му се изстреля към тавана. — А ти сега ще я настроиш, ще ѝ наговориш куп глупости и тя ще се запъне!
— О, чудесно, нека се позабавляваме — засмях се нарочно театрално. — Разкажи ми как управлявам по видеоразговор възрастна жена в Берлин. Може би между другото контролирам и курса на еврото? Или времето в Европа?
Той ритна с всичка сила крака на любимото ми кресло и аз трепнах. Не от страх — от яд. Креслото беше старо, единият му крак леко се клатеше, а аз го пазех като спомен.
— Безсърдечна си — изсъска Радослав. — Аз съм длъжен да помогна. Това е мой дълг.
— Помагай — разперих ръце, сякаш му отварях път. — Наеми ѝ гарсониера в краен квартал. Купи ѝ стая в някое общежитие. Прибери я в ергенската си бърлога до развода, ако толкова държиш. Но не замесвай дъщеря ми в твоите „дългове“.
Настъпи тишина — плътна, звънтяща, неприятна. Той грабна моята чаша от масата, отпи, без да погледне, намръщи се — чаят вече беше изстинал — и я тресна обратно така, че кафеникава локвичка се разля по мушамата.
— Ти винаги си мислила само за себе си и за удобството си — хвърли той през рамо, вече тръгнал към вратата. — После се чудиш защо нямаме семейство, а някаква обща квартира по интереси.
— Семейството свърши в момента, в който реши, че съм длъжна да издържам роднините ти! — извиках след прегърбения му гръб. — Само че ти изпусна този момент, защото беше твърде зает да разпределяш чужди квадратни метри!
Вратата в антрето се затръшна оглушително. Останах сама в кухнята и се загледах в малкото чаено езеро върху мушамата. Странно, но вътре в мен нищо не кипеше. Вместо това се разливаше спокойно, почти тържествено опустошение. Все едно дълго възпален цирей най-накрая се беше спукал и въздухът изведнъж беше станал по-лек за дишане.
Май току-що бяхме преминали точката, от която няма връщане. Онази невидима черта, след която вече не лепиш счупената ваза, а просто измитащ парчетата в кофата.
Телефонът завибрира точно когато попивах разлетия чай. На екрана се появи снимката на Ванеса — смешно селфи с чаша капучино. Плъзнах пръст и приех обаждането.
— Здрасти, мамо — гласът на дъщеря ми звучеше бодро, свежо, с леко ехо от празно помещение. — При нас вече е обед, Васил излетя към офиса… А при вас как е времето?
— Буреносно — седнах на табуретката и чак тогава усетих колко тежат краката ми. — Вторият ти баща тази сутрин изнесе презентация на благотворителния проект „Да отнемем квадратите на Ванеса в полза на неуспялата леля“.
От другата страна настъпи пауза. Дълга, изпълнена с далечен уличен шум — май точно тогава някъде из Берлин минаваше трамвай.
— Сериозно? — каза най-накрая тя. В гласа ѝ нямаше изненада, само умора и погнуса. — Той съвсем ли е изгубил мярка?
— Напълно — разтрих основата на носа си, усещайки как умората ме залива. — Натиска ме със съжаление. Обяснява, че жилището стояло празно, а Виолета се мъкнела от място на място. Едва ли не аз съм виновна за това.
— Да ѝ наеме нещо тогава — отвърна Ванеса сухо. — Или да заживее с нея, щом е такъв грижовен брат.
— Виждаш ли — усмихнах се криво, докато гледах през прозореца към сивия двор — чуждото не му тежи. Много по-лесно му е да изстиска нещо от теб, отколкото да бръкне в собствения си джоб.
В този момент Радослав се появи на прага на кухнята. Картинката беше забележителна: разтегната тениска, разрошена коса и поглед на некадърен шпионин, който уж случайно е дошъл да си налее вода.
— С нея ли говориш? — кимна към телефона. — Дай ми слушалката, да ѝ кажа две думи по роднински.
— Разкарай се — закрих микрофона с длан. — Ванеса, тук е наблизо и мечтае да си поговорите насаме. Мисли, че ти ще си по-мека от мен.
— Дай му телефона — в гласа на дъщеря ми се появи стомана. — Даже ми е интересно да чуя как ще се опита да се измъкне.
Подадох мобилния на Радослав с усещането, с което човек хвърля кокал на гладен ротвайлер — уж трябва да го направиш, но бързаш да си дръпнеш пръстите.
— Ванесичка, миличка! Здравей! — тонът му мигом се превключи на мазен, сладникав режим. — Как си там? Не ти ли е студено? Слушай сега, има едно семейно, деликатно нещо… Леля ти Виолета изпадна в беда.