— Точно така — най-сетне се включи и Кирил, който досега стоеше отстрани и оставяше жена си да води разговора. — След около час ще дойде такси. Ще ни закара до гарата, а оттам продължаваме към планината. Решихме да заведем децата за няколко дни сред природата, докато ваканцията им още не е свършила. Няма как да отменим пътуването — билетите са взети, хотелът е платен и потвърден. А вас, както сами виждате, не сме очаквали. Така че — не го приемайте лично.
Огнян и Теодора се спогледаха. По лицата им ясно се четеше объркване. Съвсем не така си бяха представяли празниците.
— Е, какво се вкаменихте? — продължи Йоана с престорена любезност. — Сядайте, хапнете каквото има. Иначе и за това няма да ви остане време. Часовникът не спира. А да ви пратя обратно гладни, някак не върви. Все пак са празници, не е редно.
Гостите се настаниха край скромно подредената маса без никакво желание. Похапнаха мълчаливо, повече по задължение, отколкото от апетит, а децата, изморени и изгладнели от пътя, поне се нахраниха както трябва.
След известно време Кирил погледна часовника си и каза спокойно:
— Таксито ще е тук след десетина минути. Да ви извикам ли кола, да ви откара до гарата?
— Няма нужда — отвърна Огнян нацупено. — Ще се оправим и с тролея. Не сме някакви господа. Хайде, какво сте се разположили? Ставайте, обличайте се — нареди той на своите.
След малко всички излязоха заедно от входа. Кирил и Йоана държаха по една пътна чанта, а децата им се притискаха сънено до тях. Таксито спря пред блока почти веднага. Размениха набързо няколко сухи думи за довиждане.
Когато колата потегли, Огнян остана на тротоара с кисела физиономия и промърмори към жена си:
— Ето ти роднини. Уж свои хора, а все едно сме попаднали при непознати. Изкараха ни навън по тъмно и сега сами да се чудим накъде да хващаме.
— Аз нали ти казвах, че трябваше предварително да им се обадим — отвърна Теодора раздразнено. — Не се ходи така изневиделица.
— Много си умна сега! Ако ги бяхме предупредили, изобщо нямаше да ги заварим. Щяха още по обед да са отпрашили нанякъде. А така поне малко празнично гостуване се получи.
Теодора замълча за миг, после рязко го хвана за ръкава.
— Огняне… те са ни излъгали.
— Как така? — намръщи се той.
— Погледни прозорците им. Свети навсякъде. Ако наистина заминаваха за няколко дни, щяха ли да оставят лампите включени?
Огнян вдигна глава към етажа и очите му се присвиха.
— Вярно. И вратата я заключиха само веднъж, не с двата ключа. Забелязах. А и чантите им бяха прекалено леки. Опитах се да взема едната, уж да помогна, но Кирил веднага ми я дръпна от ръката. Значи така… надхитрили са ни.
— Надхитриха ни, да — въздъхна Теодора. — Този път безплатната почивка не ни се получи.
— Права си, Тео. Тук вече няма да можем да идваме. Прекалено бързо ни разкриха. При Орлови успяхме пет пъти да отседнем и всичко минаваше гладко. А при тези — само два опита, и вторият вече се провали. Значи трябва да сменим посоката. Ще отидем при Филипови — при Анна и Драгомир. Там още не сме се появявали нито веднъж.
Той помълча секунда, после лицето му светна, сякаш току-що бе измислил гениален план.
— Всъщност защо да чакаме? Тръгваме веднага. До сутринта ще сме при тях.
— Добре го измисли, Огняне — оживи се Теодора и нагласи якето на едното дете. — Там наистина още не сме ходили. Хайде тогава към гарата. Празниците продължават!