Щом научи, че роднинското нашествие вече е на път, Йоана окончателно промени първоначалния си план. Вместо да се старае и да посреща нахалниците като скъпи гости, реши този път да им даде малък, но запомнящ се урок.
До пристигането им тя беше сварила цяла огромна тенджера с картофи, отвори буркан с кисело зеле, нареди в чиния кисели краставички и домати, а до тях сложи нарязан самун черен хляб. После се замисли за миг и, за да изглежда трапезата още „по-богата“, добави две консерви цаца в доматен сос, които съвсем изгодно беше купила преди няколко дни от промоция. Старият котарак Радослав много уважаваше точно тази рибка.
Короната на цялото това кулинарно изобилие беше стъклена кана с компот от вишни.
— Е, роднини, добре сме ви заварили! Липсвахме ли ви, а? Ето, не ви карахме дълго да чакате — провикна се още от прага Огнян с гръмкия си глас. — Дойдохме да празнуваме Рождество заедно! Хайде, деца, Теодора, влизайте по-бързо, че стомахът ми вече се е залепил за гърба. Половин ден път бихме до вас!
Още от антрето пристигналите доволно отбелязаха, че масата при домакините вече е сложена. Значи все пак ги уважават, значи са се подготвили както трябва за срещата с родата.
Само че, когато всички прекрачиха прага на стаята и видяха какво точно има върху покривката, лицата им моментално увиснаха. Настроението им се стопи толкова бързо, сякаш някой беше изгасил лампата.
— Това пък какво е? Такава бедна маса? Чак е смешно… Да не би и двамата да сте останали без работа? — изръмжа недоволно Огнян и огледа картофите така, сякаш го бяха обидили лично. — Браво, няма що! Празник е все пак! А ние нарочно го нагласихме да дойдем точно за Рождество, да го отбележим както си му е редът.
— Да, Йоана, какво става тук? — поде и Теодора, като сви устни. — Къде е леко осолената пъстърва? Къде са сандвичите с червен хайвер, хубавият сушен салам, сланинката? Поне пача или желирано месо няма ли? Да не сте станали вегетарианци?
Тя гледаше скромната трапеза с такова възмущение, сякаш пред нея бяха поставили не храна, а лично оскърбление.
— Когато човек е на гости, правилото е просто: каквото му предложат, на това се радва — отвърна Йоана остро, без да повиши глас. — Нали така, мили гости?
— Така ли било? Значи така ще я караме? — не мирясваше троюродният брат. — Добре, а алкохолът къде е? Празник е! Коняк, уиски, поне една ракия или водка в краен случай? Теодора, ти виждаш ли нещо подобно на масата?
— Не, нищо такова не виждам — отвърна жена му със същото недоволство. — Вие да не сте минали на някакъв модерен режим? Детокс ли правите, какво ли?
— Защо веднага режим? — вдигна вежди Йоана. — Това е съвсем нормална, проста и полезна храна. Кажете конкретно кое от сложеното не ви устройва. Но вместо да разсъждавате толкова, по-добре сядайте. И побързайте, защото имате само един час.
— Как така един час? — Огнян я изгледа напълно искрено озадачен. — Не разбрах.
— В най-прекия смисъл. Един час. Шейсет минути. Три хиляди и шестстотин секунди. Да го обясня ли и по друг начин? — продължи спокойно Йоана, докато мъжът ѝ мълчеше отстрани и наблюдаваше цялата тази сцена като лошо поставена комедия.
— Вие пак ли сте решили да се измъкнете нанякъде? — възмути се гостът и махна с ръка към жена си. — Чуваш ли, Теодора? Само ние да пристигнем, и те веднага тръгват да напускат дома си!
— Правилно си разбрал — отвърна Йоана невъзмутимо. — Ние заминаваме.