След миг от банята се чу плискане на вода.
Надежда Борисова вече беше излязла на балкона, за да изпуши поредната си тънка цигара.
Аз влязох в спалнята. Върху нощното шкафче беше оставен служебният таблет на Красимир. Той никога не си правеше труда да слага сериозна парола — четири нули му се струваха напълно достатъчни. Беше прекалено убеден, че ме държи под контрол.
Седнах на ръба на разхвърляното легло. Ръцете ми бяха спокойни. Нито един пръст не трепна.
Отворих банковото приложение. На началния екран светна сумата: 29 000 лв.
Това беше нашата уж „обща“ спестовна сметка. Само че се водеше на името на Красимир. От тези пари 16 000 лв. бяха от продажбата на моята кола преди три години. Още 6 000 лв. бяха годишните ми бонуси, които той ме караше да му превеждам „за по-сигурно“. Останалото действително беше заделял от своята заплата, но с цената на постоянно стискане — по-малко храна, по-евтини дрехи, вечни забрани и сметки до стотинка.
Натиснах бутона за превод по банкова сметка.
Въведох номера на тайния си акаунт, за който той нямаше представа. Същата онази сметка, в която две години бях крила по 60 лв. на месец от частните уроци — не за лукс, не за капризи, а просто за да мога някой ден да си купя зимни ботуши, без скандал и без да му показвам касова бележка.
Сума за превод: 29 000 лв.
Приложението замръзна за миг. Малкото кръгче на екрана се завъртя.
В банята водата спря. Красимир започна да си подсвирква.
После се появи зелена отметка.
Преводът беше извършен.
Банката дори не поиска потвърждение с код.
Изтрих приложението от таблета и го оставих обратно на шкафчето, точно както го бях намерила.
От гардероба извадих пътната си чанта. Хвърлих вътре три пуловера, един чифт дънки, бельо и папката с документите за гарсониерата. Нищо друго не ми трябваше. Всичко останало можеше да изгори.
Излязох в коридора. Якето ми висеше на закачалката.
На малката масичка под огледалото лежеше връзката с моите ключове за този апартамент. Бръкнах в джоба си и извадих касовата бележка от клиниката — онази за 100 лв., заради която сутринта се бяхме скарали така грозно.
Обърнах я и със син химикал написах отзад:
„Взех си обезщетението при напускане. Успех с покупката на колата заедно с майка ти.“
Поставих ключовете върху бележката. Металът тихо издрънча върху стъкления плот.
Бравата на входната врата щракна почти без звук. Излязох на стълбищната площадка и повиках асансьора.
Знаех какво ще стане след десетина минути. Той ще излезе от банята. Ще види бележката. Ще отвори таблета. Ще разбере, че общите спестявания вече ги няма. После ще започне истерията — обаждания, заплахи, полиция, обвинения. Само че да докаже кражба в законен брак, без брачен договор, беше почти невъзможно. Това бяха семейни пари, натрупани по време на брака, просто държани в една сметка. Аз само ги взех първа, защото той се канеше да ми отнеме единственото, което имах.
Оставих бащата на детето си без средства. Оставих съпруга си без парите, които и той беше събирал. Тръгнах си, като изчистих сметката докрай — за да спася себе си и онова малко същество, което вече се бореше вътре в мен.
Трябваше ли по съвест да му оставя поне неговата половина, или имах пълното право да взема всичко, след като той се опита тайно да ме лиши от жилището ми?