— Само трябва да ѝ го представим както трябва. Ще ѝ кажа, че влагаме парите в общия ни бизнес. Тя от финанси нищо не разбира, ще го приеме.
Влязох в кухнята.
Двамата дори не трепнаха. Надежда Борисова се беше разположила на моята маса и разбъркваше чая си с моята лъжичка. Пред Красимир имаше чиния с останалите от вчера макарони.
— О, появи се най-после — свекърва ми ме изгледа от глава до пети. — Защо си толкова бледа? Пак ли харчиш парите на Красимир по лекари?
— Това са мои пари — оставих чантата си върху стола.
— В брака няма „мое“ и „твое“, Калина — произнесе Красимир с онзи поучителен тон. Остави вилицата и преплете пръсти пред себе си. — Имаме общ бюджет. Между другото, с мама обсъдихме нещо.
— Чух.
Той изобщо не се смути.
— Чудесно, значи няма да губим време. Утре отиваме при нотариус. Инфлацията изяжда стойността на гарсониерата ти. Ако я продадем сега, ще запазим капитала. Трябва да се развиваме.
— Кои „ние“? — попитах, без да отмествам поглед от него.
— Семейството, естествено. За работата ми е нужна представителна кола, за да ме приемат партньорите сериозно. А каквото остане, ще вложим в по-голямо жилище.
Гледах го и се чудех как съм издържала цели пет години до този човек. Как съм вярвала на таблиците му в Excel, на правилата му, на вечните му икономии — дори от превръзките ми и посещенията при зъболекар.
— Това жилище е от баба ми — казах спокойно. — Единственото ми сигурно място, ако всичко се срине.
Красимир въздъхна тежко и завъртя очи. Това беше неговият запазен жест на снизходителност.
— Какво сигурно място, Калина? От кого точно смяташ да бягаш? Това е предателство към семейството. Ако сме заедно, трябва да си вярваме. Като се инатиш заради някакъв бетон, показваш, че не виждаш бъдеще с мен.
— Тя просто е стисната — намеси се Надежда Борисова. — Вкопчила се е в дупката си. А че мъжът ѝ се мъчи със стара кола, изобщо не я интересува.
Представих си как изваждам снимката от ехографа. Как им показвам онова сиво петънце.
И какво щеше да последва? Радост? Не. Красимир щеше да започне да смята колко струват раждането, количката, дрешките. После щеше да обяви, че точно сега съм длъжна да продам гарсониерата, защото детето имало нужда от повече пространство. А Надежда Борисова щеше да проследи новият апартамент да бъде записан на нейно име — понеже жена в майчинство, според тях, няма право на мнение. Детето щеше да се превърне в съвършения им инструмент за натиск. Щяха да ме затворят в менгеме, от което вече нямаше измъкване.
— Добре — казах.
Красимир присви очи недоверчиво.
— Какво значи „добре“?
— Съгласна съм — отместих стола назад. — Гарсониерата така или иначе стои празна. Утре ще отидем при нотариуса. Ще ти направя генерално пълномощно.
Лицето на свекърва ми мигом се изглади. Тя погледна сина си победоносно.
— Ето, виждаш ли — подсмихна се Красимир. — Когато си включиш главата, можеш да вземаш и разумни решения. Стопли ми супа.
После се обърна към телефона си, сякаш вече бях престанала да съществувам. Красимир се надигна от масата, убеден, че разговорът е приключил.