А мъжът ми в същото време се тревожеше дали оризът е намален.
Заключих екрана, без да му пиша обратно.
На спирката се беше струпала уморена тълпа. Ноемврийският вятър се мушеше под яката на якето ми и режеше кожата. След няколко минути до бордюра с тежко пъшкане спря автобус номер 43.
Вътре миришеше на мокри дрехи, застоял въздух и евтин алкохол. Промъкнах се към средата, стиснах лепкавата метална дръжка, а автобусът внезапно подскочи напред.
Залитнах. Не успях да се задържа и се блъснах с рамо в едър мъж с мръсно камуфлажно яке.
— Ей, къде се буташ, ма! — изрева той и ме отмести грубо с лакът.
Вкопчих се в дръжката. В гърлото ми се надигна горчива вълна.
— Извинете — промълвих и сведох очи.
Мъжът се извърна. Погледът му се плъзна по лицето ми — пребледняло, влажно от студена пот. После видя треперещите ми пръсти, стиснали дръжката на чантата. Раздразнението в чертите му изведнъж се пропука.
Той рязко дръпна качулката на момче със слушалки, което седеше пред него.
— Ставай.
— К’во бе? — сопна се хлапакът.
— Казах да ставаш! — изръмжа мъжът и се надвеси над него.
Момчето скочи в пътеката с обидено изражение. Едрият мъж се обърна към мен и посочи с пръст освободената пластмасова седалка.
— Седнете, майче.
Преди тази дума щеше да ме жегне. „Майче.“ На тридесет и една. Звучеше ми като присъда, като грубо заличаване на жената в мен.
Сега обаче просто се отпуснах на седалката. Нещо дълбоко вътре първо се сви болезнено, а после изведнъж омекна.
— Благодаря — казах тихо.
— Дръж се, днес много друса — измърмори той и се обърна към прозореца.
Поставих длан върху корема си, въпреки че якето беше между нас. „Майче.“ За първи път тази дума не предизвика съпротива у мен. Прозвуча като признание. Като име на новото ми място в света. Като одобрение, което у дома никога нямаше да получа.
И точно там, в онзи мръсен градски автобус, за първи път се почувствах майка.
В коридора на апартамента миришеше на пържен лук. Значи Надежда Борисова вече беше пристигнала.
Докато събувах ботушите си, застинах и се заслушах в гласовете откъм кухнята. Не си бяха направили труда дори да затворят вратата.
— …нейната гарсониера на булеварда сега спокойно може да се продаде за четиридесет и четири хиляди лева — говореше делово свекърва ми. Лъжичка звънна в чаша.
— Само трябва да я накараме да подпише пълномощно — отвърна Красимир. Гласът му беше приглушен, сякаш говореше с пълна уста.
— Че къде ще ходи? — изсумтя Надежда Борисова. — Няма деца, за какво ѝ е това жилище? И без това не можете да го давате под наем като хората. А така ще използваме парите за първоначална вноска за нормален тристаен. Разбира се, ще го оформим на мое име.
— Защо пък на твое, мамо?
— За да не може при един развод тая безплодница да отмъкне половината, синко. Животът е дълъг. Жените се сменят. Имотът обаче трябва да си остане в семейството.
Не помръднах. В шепата ми ключът от входната врата се вряза болезнено в кожата.
Гарсониерата беше останала от баба ми. Малка стаичка в краен квартал, нищо особено на пръв поглед. Но беше единственото нещо, което притежавах отпреди брака.
— Съгласен съм — каза спокойно Красимир.