— Деветдесет и шест лева за преглед от четвърт час — Красимир почука с нокът по дисплея на телефона, проверявайки изтеглената сума. — Можеше просто да изпиеш едно хапче, Калина.
— От три дни ме дърпа ниско долу в корема — облегнах гръб на студените плочки. — Обикновените лекарства изобщо не ми действат.
— Това е от твоето вечно самонавиване.
Красимир внимателно събра с влажната гъба трохите от хляб по масата и ги избута в подложената си длан. После ги изсипа в мивката. В нашия апартамент всичко се движеше по неговите точни, безмилостни правила.
— Пак си пипнала пари от общия ни резерв — продължи той със същия равен глас. — Казвал съм ти: разходи над двайсет лева се обсъждат предварително.
— Не можех да стана от леглото.
— В общинската поликлиника прегледът е безплатен. Трябва само човек да умее да чака.
Той натисна копчето на кафемашината. Уредът изръмжа мъчително и изплю тънка струйка кафе в чашата. Каната с филтъра за вода, оставена на масата, беше хванала зеленикав налеп. На Красимир му се свидеха пари за нови касети.
— Страх ме е, Красимир — казах почти шепнешком. — Ами ако е нещо сериозно?
— Сериозно ще стане, когато заради твоите истерии не успеем да покрием кредитната карта.
Той отпи, после недоволно изкриви устни.
— Приготвяй се за работа. Довечера майка ми ще мине. Трябва да говорим за покупката на кола.
Входната врата се затръшна и ме остави сама с миризмата на евтино кафе и с онази тъпа, теглеща болка.
В кабинета за ехограф миришеше на спирт и на талк от медицински ръкавици.
— Съблечете се от кръста надолу и легнете на кушетката — нареди лекарката.
Свалих дънките и се отпуснах върху твърдата хартиена постелка. Върху корема ми се стовари студена буца гел. Накрайникът се плъзна по кожата ми с неприятен натиск.
— От какво се оплаквате? — попита тя, без да откъсва очи от черно-белия екран.
— Болките са дърпащи. Сутрин ми се гади.
Лекарката не каза нищо почти цяла минута. Аз гледах тавана и следях една пукнатина в белилката. В главата си вече смятах колко ли ще ми удържи Красимир от следващите пари за частните уроци заради този преглед.
— Е, какво да ви кажа — най-сетне обърна екрана към мен тя. — Връзките се разтягат, това е нормално. Плодният сак е в матката. Седма седмица.
Дъхът ми спря.
— Какво?
— Бременна сте. Ето тук, виждате ли, пулсира.
Тя посочи с химикалка една миниатюрна сива точица.
— Сърдечната дейност е ясна. Има тонус, но заплаха не виждам. Ще раждате ли?
Въпросът прозвуча сухо, всекидневно, сякаш на регистратурата ме питаха за номер на здравна книжка.
— Да — отвърнах пресипнало.
— Избършете се.
Смачках грубата хартиена салфетка в ръка. Гелът лепнеше по пръстите ми. В гърдите ми се разливаше гореща, пулсираща празнота. Пет години брак Красимир не спираше да повтаря, че децата са непозволен лукс. „Инвестиция с отрицателна възвръщаемост“, както обичаше да казва.
Телефонът в чантата ми завибрира.
Купи ориз в кутии, ако е на промоция. Само онзи по два лева. Да не объркаш. — 13:14
Гледах светещия екран. В мен вече туптеше второ сърце.