— Искате да ме изхвърлите?
— Не. Просто си връщам дома. — Габриела скръсти пръсти в скута си и говорът ѝ остана спокоен, почти равен. — Утре можете да вземете ключовете. Ако не успеете — вдругиден. Но повече няма да търпя в собствения си апартамент да ме наричат безполезна и да ме унижават всеки ден. Дотук беше.
— Александре! — Теодора рязко се обърна към сина си. — Ще ѝ позволиш ли да ми говори по този начин?
Александър не отговори веднага. Мълча няколко секунди, после бавно поклати глава.
— Мамо, стига. Габриела е права. Не можеш да живееш тук и същевременно всекидневно да обиждаш жена ми. Омръзна ми. Вече се страхувам да се прибера, защото знам, че пак ще сте се скарали. Уморих се да стоя между вас като между два огъня. Уморих се и от собственото си малодушие.
— Значи избираш нея? Не майка си, а нея?
— Избирам семейството си. — Погледът му се спря върху Габриела. — И избирам спокойствието. Искам да се прибирам у дома, без да се чудя кога пак ще избухне поредният скандал.
Теодора Петрова грабна документите от масата и излезе от кухнята. Вратата на стаята ѝ се тресна толкова силно, че стъклата на витрината иззвънтяха.
На сутринта тя се появи в коридора с два куфара. Лицето ѝ беше застинало, а очите — зачервени от безсънна нощ или от плач. Мина покрай Габриела, без дори да я удостои с поглед, взе от масата ключовете за новия апартамент и чак на прага се обърна.
— Ти ми отне сина. Това той никога няма да ти прости.
— Не съм му отнела нищо. Върнах му жена му. — Габриела не вдигна очи от лаптопа. — А на вас дадох точно онова, което толкова настоявахте да имате — самостоятелност. Сега ще можете да започнете истинска работа, както толкова пъти ме съветвахте. Успех.
Входната врата се затвори с тежък удар. След него тишината се разля из жилището плътна и непривична. Габриела усети как напрежението, трупано десет месеца, започва бавно да се свлича от раменете ѝ. Стана, отвори прозореца и студеният чист въздух нахлу вътре, сякаш изтласкваше застоялия мирис на чуждо присъствие.
Около час по-късно Александър ѝ се обади.
— При мен е, в офиса. Плаче и настоява да те убедя да размислиш.
— А ти какво ѝ каза?
— Че е време да се научи да живее сама. Че вече не мога да се разкъсвам между вас двете. — Той замълча за миг. — И че си права.
Габриела затвори очи и пое дълбоко въздух.
— Благодаря ти.
— Не. Аз трябва да ти благодаря, че не си тръгна по-рано. Бях страхливец, Габи. Цели десет месеца.
— Но вече не си. Това е важното.
Три седмици по-късно Александър се прибра с усмивка.
— Мама си е намерила работа.
— Толкова бързо?
— В магазина до блока ѝ. Като продавач-консултант. — Свали якето си, хвърли го на облегалката на стола и седна край масата. — Знаеш ли какво ми каза? Че било само временно. Скоро щяла да намери нещо „прилично“, а не такава работа.
Габриела повдигна вежди.
— Прилична работа, където хората се бъхтят. Нали това бяха нейните думи?
— Точно така. Само че когато тя трябва да става в шест сутринта и да застава зад касата, изведнъж вече не се брои. — Александър поклати глава. — Още не е разбрала.
— Ще разбере. Когато се умори да командва всички около себе си.
Той я прегърна през раменете и допря чело до косата ѝ.
— Шефът ми каза, че другата седмица ще има повишение. И заплатата ми ще се вдигне доста прилично.
— Александре, това е чудесно!
— Казах му, че въпреки това пак ще изкарвам по-малко от жена си. — Той се ухили широко. — И добавих, че този факт вече изобщо не ме притеснява.