— Трябваше само да му видиш физиономията.
Габриела се засмя. За пръв път от месеци смехът ѝ излезе леко, истински, без онова болезнено стягане в гърдите.
— Научил си се.
— Имах добър учител. — Александър я целуна нежно по слепоочието. — Съжалявам, че ми отне толкова време.
— Важното е, че стигна дотук.
Около месец по-късно се обади Теодора. Гласът ѝ звучеше сухо и напрегнато, сякаш всяка дума ѝ костваше усилие.
— Искам да дойда. Да поговорим. С двама ви.
Габриела погледна към Александър. Той само повдигна рамене — решението беше нейно.
— Елате в събота. В шест.
Теодора пристигна точно в уречения час. Този път не беше по халат, а с обикновена, прибрана блуза. В ръката си държеше плик с плодове. Настани се срещу Габриела и за известно време мълча, вперила очи в чинията пред себе си.
— Как върви работата? — попита Александър.
— Трудно. — Теодора стисна устни. — Вечер краката ми не ме държат. Клиентите са груби. А заплатата е смешна.
— Но е честна работа — каза спокойно Габриела и отпи вода. — Нали така казвахте за хората, които се трудят?
Свекърва ѝ трепна, сякаш думите я бяха ударили през лицето. Бузите ѝ пламнаха.
— Не затова съм дошла.
— А защо?
— За да кажа, че ти беше права. — Теодора най-после вдигна поглед. — Десет месеца ви висях на главите, не вършех нищо и въпреки това ви поучавах как да живеете. Мислех, че имам право, защото съм майка на Александър. Само че се оказа, че такова право нямам. Жилището не беше мое. Парите не бяха само негови. А аз, в крайна сметка, се държах така, сякаш тук всичко ми принадлежи.
— Не сте била излишна — поклати глава Габриела. — Бяхте гост. Просто гост, който беше решил, че е стопанката на дома.
— Да. Гост. — Теодора замълча за миг. — Сега вече знам какво е да живееш на чужди средства и всеки ден да слушаш, че за нищо не ставаш. Началничката ми го повтаря почти ежедневно. И чак сега разбрах как си се чувствала ти.
Александър сложи ръце върху раменете на майка си. Тя не се отдръпна.
— Няма да моля за прошка — продължи Теодора. — Не защото не съжалявам, а защото не знам дали имам право да я искам. Но разбрах. Това е твоят дом, Габриела. Александър е избрал теб и така е редно. Разбрах и друго — била съм ужасна свекърва.
Габриела не отговори веднага. После стана, приближи се и постави длан върху рамото ѝ.
— Не ви мразя. Но границите остават. Можете да идвате на гости, можете да се обаждате. Само че повече няма да ми казвате как да живея. Разбрахме ли се?
Теодора кимна отсечено, почти припряно.
— Разбрахме се.
Когато тя си тръгна, Александър прегърна Габриела и дълго не я пусна.
— Не вярвах, че ще признае, че е сгрешила.
— Хората се променят, когато вече нямат къде да избягат от истината. — Габриела отпусна глава на рамото му. — Майка ти беше свикнала да нарежда, защото всички ѝ позволяваха. Когато поставих граници, ѝ се наложи да види реалността такава, каквато е. И този път се справи.
— Ти май я защитаваш.
— Не. Просто не виждам смисъл да нося обида, ако човек наистина е разбрал грешката си. — Габриела се усмихна едва забележимо. — Вече имам дом, имам своя живот и съпруг, който застана до мен. Това е най-важното.
Седяха до прозореца. Навън градът продължаваше да шуми по обичайния си начин, но вътре, в тяхното жилище, най-после беше тихо.