— Че щом съпругата ти ходи на работа, после трябва и у дома да те носи на гърба си ли?
Филип преглътна тежко и побърза да смени посоката на разговора:
— Мамо… мога ли да остана при теб за известно време? Само докато си намеря друго жилище.
Маргарита Радославова го изгледа дълго. В погледа ѝ нямаше нито колебание, нито жалост.
— Не — отсече тя.
— Как така не? — Филип примигна, сякаш не беше чул правилно.
— Точно така. Не може — повтори майка му. — Моето задължение към теб съм го изпълнила. Отгледах те, храних те, обличах те, учих те. Оттук нататък ще се оправяш сам. Ще се научиш да готвиш, да переш, да чистиш. Може би тогава ще разбереш каква огромна грешка си направил.
— Мамо, моля те! — гласът му премина в хленч. — Аз не умея такива неща!
— Ще се научиш — прекъсна го тя безмилостно. — А сега си върви. И докато не ти дойде умът в главата, не искам да прекрачваш прага ми.
— Мамо!
— Вън! — извика Маргарита Радославова толкова силно, че Филип неволно се дръпна назад. — И ключа остави тук.
Изгонен от жилището на собствената си майка, Филип се повлече обратно към наетия апартамент. По пътя започна да звъни на приятели. Един не вдигаше. Друг затвори почти веднага. Трети изобщо не върна обаждането. Постепенно го прониза неприятното усещане, че Ралица е била права — всъщност никой не го чакаше и никому не беше нужен.
Когато се прибра, го посрещнаха разхвърляни стаи и писмо от хазяина. В него ясно беше написано, че трябва да напусне до един месец, защото редовно закъснявал с наема и бил повредил част от имота. Филип се стовари на дивана, подпря глава с две ръце и остана така, без да помръдне.
— По дяволите… — прошепна той. — Какво направих?
Опита се още веднъж да се свърже с Ралица. Отговори му само гласовата поща. По-късно, чрез общи познати, научи, че тя си е наела малко студио и се чувства чудесно. А след около месец до него стигна и друга новина — Ралица се виждала с някого. С мъж, който можел да готви, не се плашел от чистене и се държал с нея като с равностоен човек.
Филип междувременно се премести в евтина стаичка в забутан квартал. Вечер, когато се връщаше там, претопляше полуготова храна на малък котлон и дълго гледаше в стената. Все по-ясно осъзнаваше колко глупаво е изгубил всичко заради собственото си високомерие. Майка му не му беше простила и вече дори не приемаше обажданията му. Приятелите му също се отдръпнаха, щом разбраха какво всъщност се е случило.
— Сам си си виновен — каза му веднъж Георги, стар негов познат. — Изпусна свястна жена. Тя ти беше съпруга, не прислужница. А ти се държа с нея така, сякаш е длъжна да ти слугува. Е, получи си заслуженото.
Застанал до прозореца на тясната си стая и вперил поглед в сивия вътрешен двор, Филип най-сетне видя истината. Само че беше късно. Ралица си беше тръгнала завинаги, отнасяйки със себе си онази топлина и уют, които той така и не бе оценил навреме. Едва сега, когато переше дрехите си в леген и вечеряше евтина инстантна супа, проумя колко много е правила за него жена му. И колко подло ѝ се бе отплатил.
— Глупак — промълви той на себе си. — Пълен глупак.
А в друг край на града Ралица приготвяше вечеря заедно с новия си партньор Николай. Двамата се смееха, закачаха се и тя за пръв път от много време насам се чувстваше истински спокойна и щастлива.
— Знаеш ли — каза Николай, докато я прегръщаше изотзад, — благодарен съм на бившия ти мъж.
— За какво? — учуди се Ралица и се обърна към него.
— За това, че е бил достатъчно глупав да те изпусне. Ако не беше той, може би никога нямаше да се срещнем.
Ралица се усмихна и се отпусна до гърдите му. Раздялата беше болезнена, но беше отворила врата към нов, по-добър живот. Живот, в който я ценяха, чуваха я и се отнасяха към нея с уважение. И това си струваше всички предишни сълзи.
Същата вечер Маргарита Радославова пиеше чай в новото жилище на Ралица и Николай. Тя отдавна обичаше бившата си снаха като собствена дъщеря, а в Николай виждаше мъжа, когото Ралица наистина заслужаваше.
— Филип пак ми звъня — каза тя, оставяйки чашата си на масата. — Молеше ме да го прибера обратно.
— И какво му отговорихте? — попита Николай с усмивка.
— Казах му да върви по дяволите! — изсумтя Маргарита Радославова. — Аз навремето отглеждах дете, не мързелив възрастен мъж. Сега нека сам си чисти кашите, които е забъркал.
Тримата избухнаха в смях. Животът продължаваше — и беше хубав. Поне за онези, които умееха да ценят човека до себе си и труда, който той полага.