— А вчера, по думите ѝ, сте я ударили през лицето.
— Това е лъжа! — гласът ми се пречупи въпреки усилието да се овладея. — Никога не съм посягала на Нели. Тя просто отказва да учи и краде пари!
Златка ме изгледа над рамките на очилата си. Не като човек, който слуша, а като човек, който вече преценява.
— Покажете ни стаята на детето. Хладилника също. Освен това трябва да огледаме общите помещения.
Следващите четиридесет минути бяха истинско мъчение. Непознати хора ровеха из шкафовете ми, отваряха чекмеджета, проверяваха сроковете върху кофичките с извара и кисели млека, вдигаха завивките в стаята на Нели, за да видят дали спалното бельо е чисто.
Младата инспекторка не спираше да пише нещо в таблета си.
— Защо в гардероба на детето има само три по-дебели пуловера? — попита Златка.
— Защото носи само тях! Останалите дрехи сама ги изхвърли. Каза, че били пълен боклук.
— Моля, без емоции — сряза ме сухо тя. — Къде е бащата на момичето?
— На работа. Охранител е в склад.
— Ще го извикаме на профилактичен разговор. Вас също. — Златка затвори папката с рязко движение. — Семейството ще бъде поставено под наблюдение. Ако данните за насилие се потвърдят, ще започнем процедура по временно настаняване на детето в социален център до изясняване на случая.
— Но нали виждате, че тук всичко е наред! — посочих ремонтирания апартамент, после скъпия компютър на Нели.
— Ние виждаме напрегната среда — отвърна тя без следа от колебание. — Момичето е плакало два часа при училищния психолог. Такова нещо трудно се изиграва.
Когато си тръгнаха, след тях останаха сиви кални следи по пода. Аз се свлякох по стената и седнах на земята. Тишината в жилището беше толкова плътна, че почти болеше.
Нели се прибра привечер. Аз още седях на кухненската маса. Пред мен стоеше чаша с вода, изстинала и недокосната отдавна.
Тя влезе, хвърли раницата си до вратата, отиде до хладилника, извади ябълка и отхапа шумно.
— Идваха ли? — попита с такъв обикновен тон, сякаш ставаше дума за куриер.
— Идваха — отвърнах и вдигнах очи към нея.
Нели седна срещу мен. В погледа ѝ нямаше страх. Нямаше вина. Само студена, пресметлива увереност.
— Е, видя ли? Казах ти. А ти не ми вярваше.
— Защо го направи, Нели? Аз не съм те удряла. Нито веднъж.
Тя се облегна назад на стола и преметна крак върху крак.
— Защото ми писна от теб. От правилата ти. От забележките за двойките. От чистенето. От крясъците ти за някакви жалки стотинки.
— Ти ме обвини в насилие. Социалните вече поставиха семейството под наблюдение.
— Точно така. — Нели се усмихна широко. — И сега ще си мълчиш. Ако искам, ще се прибирам в полунощ. Ако поискам, ще вземам пари от портмонето ти. Ако ми скимне, ще зарежа училището. А ти няма да ми кажеш и дума.
— Защо?
— Защото само да ми повишиш тон, пак ще отида при социалните. Ще кажа, че си ме душила. И знаеш ли какво ще стане тогава? Ще глобят татко, ще го влачат по институции и съдилища, а мен ще ме пратят в дом. — Тя се наведе към мен. — Баща ми никога няма да ти прости това. Ще се побърка. Така че оттук нататък ще си траеш като парцал. Шах и мат.
Входната врата изтропа. Димитър. Бяха го извикали по-рано от работа заради обаждането от социалните. Той нахлу в кухнята пребледнял, с разкопчано яке и див поглед.
— Какво става тук?! — извика още от прага. — Звъняха ми от социалните! Анна, какво си ѝ направила?!
Нели мигом се сви на стола. Очите ѝ се напълниха със сълзи, долната ѝ устна затрепери.
— Тате — изписка тя и закри лицето си с ръце. — Тя пак ми се караше. Заплаши, че ще ме изхвърли на улицата. Страх ме е.
Димитър се хвърли към нея и я прегърна силно. После се обърна към мен. Лицето му беше изкривено от ярост.
— Ти нормална ли си?! — изсъска той. — Ти си докарала детето до нервен срив!