— Нали затова е потърсила социалните — за да се спаси от теб!
— Направи го нарочно — отвърнах тихо, без да повишавам тон. — За да ме държи в шах. Преди малко сама си го призна.
— Глупости! — отсече Димитър. — Тя е дете! Просто се опитва да се защити от твоята жестокост!
Той се изправи рязко. Пръстите му бяха свити в юмруци.
— Повече да не съм чул крясъци в този дом. Никакви забележки, никакво заяждане. Остави Нели на мира, Анна. Иначе приключваме. Развод.
Хвана я за ръката и я поведе към стаята ѝ. След миг чух сухото щракване на ключалката. Механизмът беше сработил безупречно: бащата спасяваше малкото си момиченце от злата мащеха.
Останах в кухнята още около час. Седях неподвижно и гледах как секундната стрелка обикаля циферблата на стенния часовник.
Двайсет години бях подреждала живота си парче по парче. Този апартамент беше останал от баба ми — аз го ремонтирах, аз го стягах, аз плащах всичко. Работех на две места. После пуснах вътре Димитър с десетгодишната му дъщеря. Давах им време, сили, пари, нерви.
А сега от мен се очакваше да се превърна в прислужница и заложница в собствения си дом. Да мълча, за да не разстроя детето. Да преглъщам кражби, за да не реши мъжът ми да подаде молба за развод.
Станах.
Отидох в спалнята и свалих от най-горния рафт на гардероба старата пътна чанта.
Не, нямах намерение да събирам моите дрехи.
Отворих шкафа на Димитър. Започнах спокойно, почти педантично да хвърлям вътре пуловерите му, дънките, бельото. После влязох в банята и прибрах от етажерката самобръсначката му, четката за зъби на Нели, шампоаните.
Чантата се напълни бързо. Извадих от шкафа черни чували за смет — дебели, големи, по сто и двайсет литра. После тръгнах към стаята на Нели.
Не почуках. Просто натиснах дръжката и влязох.
Димитър седеше на ръба на леглото, а Нели вече си цъкаше на телефона, сякаш нищо особено не се беше случило.
— Изнасяйте се — казах.
— Какво? — намръщи се той.
— Вън от апартамента ми. И двамата.
Хвърлих първия черен чувал върху леглото на Нели.
— Имате точно двайсет и четири часа да си съберете останалото. Утре по същото време сменям бравите.
Димитър скочи. Лицето му пламна.
— Ти полудя ли? Къде да отидем посред нощ? Заплатата ми е около деветстотин и шейсет лева, сега дори гарсониера няма да можем да наемем!
— Това вече не е мой проблем — отговорих. — Жилището е мое. Отказвам да живея с вас под един покрив.
Нели остави телефона. Маската на уплашено дете се смъкна от лицето ѝ за секунда.
— Нямаш право! — изкрещя тя. — Ще звъннем пак на социалните! Ще те съсипят!
Приближих се до нея и я погледнах отгоре.
— Звъни. Веднага. — Извадих телефона си и го пуснах в скута ѝ. — Обади се на инспектор Златка. Знаеш ли какво ще ти каже? Че собственикът на жилището има пълното право да поиска напускане от роднини, които не са адресно регистрирани тук.
После се обърнах към Димитър.
— Социалните ще дойдат да проверят новите условия, в които живее Нели. Например стаята в общежитие, която ще можеш да си позволиш. А ако преценят, че условията са неподходящи, може да я настанят в център.
Димитър преглътна тежко. Погледът му падна към пода. Самоувереността му се изпари така внезапно, както беше дошла.
— Анна… хайде да поговорим — промълви той. — Не вземай решение в ярост. Ние сме семейство.
— Семейството не изнудва — казах. — И не краде.
Излязох в коридора и оставих пътната чанта с неговите вещи до прага. Отключих входната врата и я отворих широко. От стълбището нахлу студен въздух, примесен с миризма на влага.
Нели искаше пълна свобода и защита от моите правила. Е, вече нямаше да има нито моите пари, нито моята стая, нито моя хладилник.
Правилно ли е да изгониш съпруга си и трудното му дете от дома си, само за да си върнеш спокойствието и живота, който някога си имала?