Вечерта, щом най-сетне събу високите токчета и се отпусна уморено на дивана, откъм кухнята се чу онова особено покашляне — сухо, важно, почти служебно. Даниела го познаваше отлично. То означаваше само едно: Галина се готви да свика поредния „семеен съвет“.
И не сгреши.
Когато влезе в кухнята, завари Теодор и майка му седнали край масата. Пред тях лежеше лист на квадратчета, до него — химикал, а за допълнителна тежест на сцената дори димеше чаша чай. Изглеждаха толкова съсредоточени, сякаш не обсъждаха домакински разходи, а пишеха нов закон.
— Даниелче, седни — произнесе тържествено Галина. — С Теодор поговорихме подробно.
— Точно така — кимна той, придавайки си делови вид. — Време е да вземем решение.
Даниела леко се усмихна и спокойно седна срещу тях.
— Слушам ви. Наистина ми е любопитно до какъв извод сте стигнали.
Теодор завъртя химикала между пръстите си и я погледна така, сякаш току-що е измислил план за спасяването на света.
— Решихме, че парите наистина трябва да бъдат на сигурно място. Само че е редно да се управляват общо. Заедно с теб. Половината от заплатата ти ще отива за семейните нужди, а другата половина ще си остава за лични твои разходи.
— Прекрасно измислено — каза Даниела и кимна. — Само едно нещо не ми е ясно. Говорим за „моята заплата“ или за „нашата“?
— Ами разбира се, че всичко в семейството е общо — намеси се веднага Галина. — Иначе какво семейство е това?
— Значи моята заплата е обща — уточни Даниела бавно, — а вашите празни сметки и липсата на доходи са личен въпрос?
Галина се нацупи обидено.
— Пак започваш с подигравките. Ние искаме само справедливост!
— Справедливост ли? — Даниела се изправи и положи длани върху масата. — Добре. Нека тогава наистина бъдем справедливи.
Тя отвори чантата си, извади три разпечатани листа и постави по един пред всеки от тях.
— Това са разходите за последните шест месеца. Всички плащания с картите. Моите… и вашите също. Хайде да ги разгледаме заедно.
Теодор сви вежди.
— Какво е това сега? За счетоводител ли се имаш?
— Не — отвърна Даниела рязко. — Аз съм глупачката, която е плащала всичко това.
После посочи с пръст няколко реда от списъка: „заем за племенницата“, „подаръци за съседите“, „залози — букмейкър“.
— Ето. Това ли трябва да минава за семейни разходи?
— Ами то… — започна да мънка Теодор.
— Това е помощ! — прекъсна го Галина. — Просто ти не разбираш такива неща!
— Напротив, много добре ги разбирам, Галина — каза Даниела с хладен глас. — Помощ е, когато човек получава поне благодарност насреща. А вие го приемате като нещо, което ви се полага по право.
Галина скочи от стола. Очите ѝ пламнаха.
— Неблагодарница! Ако не бях аз, ти изобщо нямаше да се омъжиш!
— Мамо! — опита се да я спре Теодор.
— Не, нека чуе! — разпали се още повече тя. — Аз ти доведох сина си в този дом, а ти сега му държиш сметка!
Даниела усети как гневът, трупан с години, се надига в нея като вряла вода.
— Не вие сте ми го довели — отсече тя. — Аз се омъжих за него. И знаете ли какво? Стига толкова.
Тя взе банковата карта, извади телефона си и пред очите им прехвърли всички налични пари в нова сметка.
— Готово. От днес нататък всеки отговаря за себе си. Искаш да ядеш — работи. Искаш да помагаш на роднините си — изкарвай собствени пари за това.
Теодор рязко се изправи.
— Ти напълно ли си изгуби ума? Разбиваш семейството!
— Семейството? — Даниела се засмя, но в смеха ѝ нямаше радост, само горчивина. — Ние нямаме семейство. Има една жена със заплата. И има двама души с апетит.
Теодор пристъпи към нея и я хвана за ръката.
— Нямаш право да говориш така!
— Пусни ме! — Даниела издърпа ръката си. — И добре запомни, Теодоре: хранилката е затворена. Завинаги.
Галина притисна длан към устата си и се отпусна обратно на стола, сякаш краката ѝ изведнъж бяха омекнали. Теодор остана прав, стиснал челюсти, и дишаше тежко, без да намира думи.
А Даниела неочаквано почувства лекота. Странна, почти забравена лекота. Гърдите ѝ се разшириха, сякаш някой беше отворил прозорец в задушна стая. Тя погледна първо единия, после другата — и за първи път от дълги години не изпита вина.
— Оттук нататък всеки върви по своя път — каза тихо. — Добре дошли в живота на възрастните.
След тези думи се обърна, влезе в спалнята и затръшна вратата зад себе си.
В кухнята остана само тишината.