От заплатата ми си позволява какви ли не разходи, дори помага на роднините си, а аз трябва да поемам всичко и да си мълча?
— Преувеличаваш — каза Теодор с онова дразнещо спокойствие и отново посегна към телефона си. — Всичко може да се оправи.
— Разбира се, че може — кимна Даниела. — Само че по някаква странна причина все аз съм човекът, който го оправя.
Тя рязко остави чашата в мивката. Ударът отекна в тясната кухня така, сякаш някой беше гръмнал.
— Даниелче — подхвана свекърва ѝ примирително. — Нали сме семейство. Сега времената са трудни, но нещата ще се наредят.
— Кога? — вдигна очи Даниела. — Когато стана на шейсет и продължа да работя и след пенсия, за да може вие пак да си седите у дома?
Отговор не последва.
Даниела въздъхна тежко. През ума ѝ премина неприятна, но болезнено ясна мисъл:
„Може би вината е моя. Аз ги научих така. Първо помогнах веднъж, после още веднъж, после пак… И сега издържам двама възрастни безделници, които приемат това като нещо напълно нормално.“
Телефонът ѝ иззвъня — напомняне за предстоящата вноска по жилищния кредит. Тя погледна екрана и стомахът ѝ се сви.
— Между другото — сети се внезапно, — кой вчера изтегли хиляда лева от картата ми?
Теодор повдигна вежди с престорено учудване.
— Не съм бил аз. Нямам достъп — отвърна той.
Галина се закашля и заби поглед в чинията пред себе си.
— Мамо? — гласът на Даниела прозвуча ледено.
— Ами… разбираш ли… племенницата ми има неприятности. Натрупала е дългове. Ние сме семейство, трябва да си помагаме.
— Каква племенница? — Даниела едва се удържа да не извика. — Аз имам кредит, сметки, разходи. Ти дори не ме попита!
— Даниелче — каза свекърва ѝ меко, почти гальовно, — ти не разбираш. Това е временно. Ще ти ги върнем.
— Вие? Ще ми ги върнете? — Даниела се засмя, но смехът ѝ беше толкова горчив, че очите ѝ се насълзиха. — Двамата ли? Единият живее от залози, другата раздава пари за чужди проблеми. И точно вие ще ми връщате?
— Станала си жестока — промълви Теодор и поклати глава. — Преди не беше такава.
— Не, Тео, винаги съм била такава. Просто преди си мълчах.
Тя ги погледна един след друг и в този миг всичко ѝ се изясни. Беше дошло време да промени правилата.
— Дотук беше. Хранилката затваря — каза Даниела и извади картата от чантата си. — Още днес блокирам всички карти, а парите ще ги прехвърля там, където няма да можете да ги пипате. От днес нататък всеки живее със своето.
Теодор остана с отворена уста, сякаш се канеше да каже нещо, но нито звук не излезе. Галина плесна с ръце.
— Даниела! Ти полудя ли? Ние сме семейство!
— Именно — отвърна Даниела студено. — Семейството означава подкрепа. При нас обаче е паразитиране.
Тя се обърна и излезе от кухнята, оставяйки ги в пълна, задушаваща тишина.
„Направих го. Наистина го казах. Сега ще видим какво ще стане.“
След вчерашното ѝ изявление кухнята беше потънала в мълчание — тежко, прашно и потискащо като стар полилей от соцвреме, който всички се страхуват да свалят. Даниела си легна в спалнята и дълго гледа тавана, сякаш оттам можеше да падне отговорът на въпроса какво следва. Но отговор, разбира се, не дойде.
Утрото започна с тряскане на врати. Теодор демонстративно влачеше чехлите си по коридора. Личеше си, че стъпва по-силно нарочно, за да го чуе. Отиде до хола, върна се, шумоля с някакви торбички, после пак излезе. Приличаше на призрак с киселини, който не намира покой из апартамента.
— Даниела — най-сетне наруши мълчанието той. — Ти сериозно ли го мислеше? Наистина ли скри парите?
Тя си наливаше кафе.
— Не съм ги скрила. Преместих ги там, където нямате достъп. Това се нарича съхранение.
— Това е предателство — Теодор видимо премина в нападение. — Така ли ми се отплащаш след всичко?
— След всичко? — Даниела повдигна вежди. — Имаш предвид след двете години, през които издържам теб и майка ти?
— Аз не съм ли ти съпруг?! — повиши тон той. — Имам право!
— Имаш — отвърна тя спокойно. — На собствената си заплата.
В този миг в кухнята връхлетя Галина.