— Безплатният обяд приключи! — блокирах картите и моят четирийсет и две годишен съпруг за първи път чу от мен: върви и сам си изкарай пари!
Даниела се събуди не от алармата, а от тежката жега в стаята. Въздухът беше задушен като в претъпкан автобус в час пик, където шофьорът е забравил климатика, а пътниците са убедени, че свежият въздух е опасен за здравето.
По навик тя вдигна очи към тавана. В ъгъла кротко стоеше паяк — единственото живо същество наоколо, което, поне на вид, не се оплакваше от горещината.
„Може и той да страда, само че мълчаливо. Не като роднините ми“ — помисли си Даниела с горчивина и се обърна на другата страна.
От кухнята вече се чуваше дрънчене на съдове. Значи Галина беше станала. Даниела отлично познаваше този режим: свекърва ѝ се будеше точно в седем и веднага започваше да вдига шум, сякаш се надпреварваше с всички комунални служби наведнъж.
— Даниелче, ставай, вече е седем и половина! — долетя от кухнята бодър, почти подигравателен глас. — Ти единствена ходиш на работа, не бива да закъсняваш!
— Благодаря, че ми напомняш — измърмори Даниела, докато се надигаше. — Сякаш без вас нямаше да се сетя.
В коридора я посрещна съпругът ѝ Теодор. Седеше само по бельо, с телефон в ръка, и съсредоточено плъзгаше пръст по екрана. Лицето му беше толкова сериозно, сякаш решаваше съдбата на държавата. Всъщност, както Даниела много добре знаеше, в момента пресмяташе кой футболист „ще излезе печеливш“ в поредния му залог.
— Тео, поне се облечи — каза тя, минавайки покрай него.
— Защо? — сви рамене Теодор, без да откъсва очи от телефона. — У дома съм си. Тук атмосферата е свободна.
— Да. Атмосфера като за мухобойка — подхвърли Даниела.
Той не реагира. Изглеждаше, че цялото му мислене е погълнато от коефициента за „Левски“.
Щом влезе в кухнята, я удари мирисът на загоряла овесена каша. Галина стоеше до печката по халат и разбъркваше нещо в тенджерата.
— Направих ти каша — съобщи тя така, сякаш току-що е извършила подвиг. — Трябва да имаш сили. Нали цялата къща се крепи на теб.
— Благодаря — отвърна Даниела и си наля кафе, — но обикновено закусвам с кисело мляко.
— Какво кисело мляко, това храна ли е! — възмути се свекърва ѝ. — Кашата е основата. Не случайно цял живот с нея съм хранила децата в училище.
Даниела отпи от кафето и преглътна язвителния отговор, който вече беше на езика ѝ.
„Да, Галина, сигурно затова през междучасието децата са тичали към лавката за кифли. Каша — каша, но човек все пак има нужда и от нещо нормално за ядене.“
— Мамо, можеш ли да ми заредиш телефона? — провикна се Теодор от стаята. — Вече съм на минус.
Даниела едва не се задави.
— Тео, ти си зрял мъж. На четирийсет и две години. Имаш две ръце, а даже и инженерна диплома. Наистина ли е толкова трудно сам да си платиш сметката?
Теодор се появи на прага на кухнята, почесвайки се по корема.
— С удоволствие бих го направил, но картата ми е празна. А ти при нас си финансовият директор, на теб ти е по-лесно.
— Финансов директор? — Даниела се усмихна горчиво. — А аз си мислех, че съм ти съпруга.
— И това също — кимна той. — Две в едно, така да се каже.
В този миг Галина, разбира се, застана на страната на сина си.
— Даниелче, защо се стискаш? Ти печелиш. Нали сме семейство. Семейството не е ли затова — да си помага и да споделя?
— Колко интересно — Даниела отпи от кафето и погледна свекърва си накриво. — По някаква причина аз все споделям, а останалите само вземат.
В кухнята настъпи тишина. Дори кашата в тенджерата сякаш спря да бълбука.
— Пак ли започваш? — намръщи се Галина. — Не ми харесва тази твоя скъперническа жилка.
— Това не е скъперничество, а елементарно чувство за справедливост — отвърна Даниела. — Аз не съм банкомат.
— Ето, пак същото — въздъхна Теодор. — Още е сутрин, а ти вече раздаваш обвинения. Не разбираш ли, че всичко е от нерви? Трябва да гледаш по-леко на живота.
— По-леко? — Даниела усети как гневът бавно се надига в гърдите ѝ. — Ти от две години си седиш вкъщи и точно това правиш — гледаш „по-леко“ на живота. А майка ти също отдавна живее така, сякаш моят труд е общ семеен ресурс.