Кирил се отпусна обратно на стола, без дори да успее да се изправи докрай.
Даниела отново сведе поглед към телефона си, дръпна менюто отгоре надолу и докосна иконата за споделяне на екрана.
Окаченият на стената огромен смарт телевизор примигна. Зеленото футболно игрище изчезна мигом. На седемдесет и пет инчовия екран се появи съдържанието от телефона ѝ.
— Какви номера ми въртиш сега? — присви очи Галина Леонидовна, вече откровено подозрителна.
— Нали поискахте отчет — отвърна Даниела и отвори банковото си приложение. — Ето го. Гледайте спокойно. Щом тази вечер ще си говорим за истини и семейни сметки, нека поне всичко да е ясно.
На големия екран се зареди началната страница на личното ѝ банкиране. Даниела влезе в историята на плащанията. Числата, уголемени върху телевизора, изглеждаха почти безпощадно отчетливи.
Чичо Васил неволно проточи врат напред. Леля Невена сложи длан пред устата си.
— Ето тук, Галина Леонидовна, погледнете хубаво — Даниела посочи дисплея на телефона, а всяко нейно движение се повтаряше на телевизора. — Двадесет и пето число. Всеки месец. Виждате ли това редовно плащане? Това е вноската по жилищния кредит. Почти хиляда лева си заминават само за него.
— И какво от това? — не схвана свекървата, макар че гласът ѝ вече не звучеше толкова уверен. — Кирил ти ги превежда, а ти просто ги плащаш. Много удобно си се наредила — разпределителка на чужди пари!
— Така ли? — устните на Даниела се извиха в кратка, суха усмивка. — Добре, тогава да проверим. Отваряме преводите от Кирил към моята карта.
Тя въведе името на съпруга си в търсачката.
Екранът се обнови. За последния месец от Кирил имаше точно три превода. Сумите бяха смешно малки. До тях стояха бележки: „за хляб“, „за интернет“ и „добави за храната на котката“.
Галина Леонидовна остана с полуотворена уста. Кехлибарената брошка на гърдите ѝ сякаш престана да подскача в ритъма на възмутеното ѝ дишане.
— Това какво е? — обърна тя объркан поглед към сина си. — Кириле? А парите за жилището къде са?
Кирил се сви на стола, заби очи в чинията и започна нервно да рови картофите с вилицата, сякаш от тях можеше да изрови спасение.
— Мамо, то… не е толкова просто — измънка той с усилие. — В работата ми орязаха бонусите. Не изпълняваме плановете. Целият отдел е в криза.
— Преди две години ли ги орязаха? — попита Даниела с такъв студен тон, че думите прозвучаха като удар по масата. — Защото точно от две години ти не си дал и стотинка за апартамента.
Тя се върна към общата история на разходите, която все още заемаше целия телевизионен екран.
— А това, Галина Леонидовна, са сметките за ток, вода, парно и вход. Сумата също не е малка. Пак платена от моята карта. Ето тук са покупките от супермаркета. Почти всеки уикенд — сериозен чек. По-голямата част от заплатата ми като счетоводител на дистанционна работа отива именно за тези неща. За най-обикновеното поддържане на нашето домакинство. А ботушите си купих с пари, които изкарах сама, като водех отчети нощем, докато всички спяха.
Леля Невена шумно изпусна въздуха, който явно бе задържала досега.
— Почакайте.