Да поиска прошка. Да изрече поне едно „прости ми“. Но гърлото ѝ се беше стегнало така, че оттам не излизаше нито звук. Цялото ѝ достойнство, цялата надменност, с която бе преминала през живота, се срутиха за миг като стара, изгнила постройка.
— Положението е тежко, но не е без изход — каза Мартин Филипов със същия равен, овладян глас, след като прегледа изследванията. — Ако чакате реда си за държавно финансиране, няма да дочакате. Състоянието ви е критично. Клапата е почти напълно затворена.
— И… какво трябва да направя? — попита тя едва чуто.
Една сълза, гореща и предателска, се плъзна по дълбоката бръчка на бузата ѝ. Донка Соколова беше убедена, че сега той ще я отпрати. Ще я изхвърли от кабинета си така, както някога тя бе изхвърлила майка му от болничната стая. И ако го направеше, щеше да има право.
Мартин остави документите на бюрото и преплете пръсти пред себе си. Погледът му се спря върху възрастната жена отсреща — смалена, пречупена, почти неузнаваема в своето унижение. Той знаеше коя е. Нели му беше разказала истината, когато вече бе достатъчно голям, за да я понесе. Никога не бе търсил среща с тези хора. Не беше ги мразил. Просто те не присъстваха в неговия свят.
— Какво трябва да направите? Да се оперирате, госпожо Соколова — отвърна той спокойно. — Ще ви включа извънредно. В четвъртък имам освободен час в графика. Утре елате в приемното отделение с личните си вещи. Ще ви приемат.
Тогава тя се разплака. Не тихо, не сдържано, а разтърсващо, грозно, отчаяно. Закри лицето си със сухите си, старчески длани и хлиповете ѝ изпълниха кабинета.
— Мартине… момчето ми… прости ми. Господи, прости ми, стара глупачка съм! Ние с Димитър Александров… сами си разбихме живота. Димитър лежи, не става от леглото, вече е напълно безпомощен… А аз съм сама. Съвсем сама. Прости ми… ако можеш. Как Нели е издържала всичко това? Как вие сте…
Мартин стана, наля вода от диспенсъра и постави чашата пред нея.
— Успокойте се. Не бива да се вълнувате, това натоварва миокарда — каза той с професионална мекота, зад която не се виждаше лична болка. — Майка ми е най-силният човек, когото познавам. Живее добре. Има къща извън града, работа, която обича, две кучета и мъж, който я обожава. Пастрокът ми е прекрасен човек. А аз… аз просто изпълнявам дълга си като лекар.
После се приближи до вратата и я отвори.
— Отидете на регистратурата, госпожо Соколова. Ще ви дадат списък с необходимите изследвания. Ще се видим в четвъртък. В операционната.
Донка излезе в коридора, подпирайки се на стената. Сълзите не спираха да се стичат по лицето ѝ. Това не бяха сълзи само от страх. Бяха сълзи на късно разкаяние, на болезнено прозрение, което идва тогава, когато вече няма какво да поправиш. Тя разбра най-страшното: понякога съдбата не те наказва с гръм и трясък. Понякога просто ти показва какви хора са станали онези, които някога си отхвърлил като ненужни. И в какво си се превърнал самият ти.
Операцията мина блестящо. Мартин Филипов направи всичко безупречно, както винаги. Седмица по-късно Донка Соколова беше изписана. Тя опита още веднъж да поговори с него. Опита да му подаде плик с пари, сякаш така можеше да купи поне частица снизхождение. Но той само я спря с хладен жест.
— Пазете се, пациентка Соколова. Спазвайте стриктно указанията на кардиолога. Довиждане.
В гласа му нямаше прошка. Но нямаше и отмъщение. Имаше единствено спокойното безразличие на човек, който отдавна е надраснал хората, причинили му болка, и няма намерение да им отваря врата към живота си.
Същата вечер Мартин замина извън София. Когато влезе в светлата, топла къща, го посрещна мирис на ябълков сладкиш. По коридора към него се втурна златист ретривър, който радостно размахваше опашка. От кухнята се появи Нели — красива, поддържана жена, с фини бръчици край очите, каквито се появяват само при хора, които често се усмихват.
— Мартин си дойде! — възкликна тя и го прегърна силно, като опря лице в рамото му. — Как мина дежурството, сине? Как са пациентите ти?
— Всичко е наред, мамо. Наистина всичко е прекрасно — каза той и я целуна по косата, усещайки как в гърдите му се разлива тиха, светла топлина. — Сърцата бият. Животът продължава.