Само че времето умее да произнася присъди по-точно от всеки човек. Новата снаха съвсем не се оказа удобната и послушна жена, за която Донка Соколова си беше мечтала. Беше властна, разглезена, избухлива и свикнала всички около нея да се съобразяват с прищевките ѝ. За деца не искаше и да чуе — пазеше фигурата си, кариерата си, свободата си.
Димитър Александров много скоро се намери притиснат между две непримирими жени: от едната страна — майка му, сурова и деспотична, от другата — жена му, скандална и капризна. Вместо да вземе решение, както правят силните хора, той избра най-лесния път, по който често тръгват слабите мъже. Посегна към чашката.
Първо беше само в събота и неделя. После — по чаша коняк вечер, уж за отпускане, сам в кабинета. След години вече нямаше „по чаша“. Имаше запои, тежка зависимост и онова мътно, безволево съществуване, което постепенно изяжда човека отвътре. Десет години по-късно от някогашния самоуверен Димитър почти не беше останало нищо.
Жена му го изгони без много колебание. Тъстът му се погрижи да го отстранят от удобната длъжност, която някога му беше осигурил. Така Димитър се върна в апартамента на майка си и превърна последните ѝ години в безкраен кошмар. Пиянски скандали, крясъци посред нощ, съседи, които звъняха в полицията, и постоянна миризма на алкохол, пропила стените, мебелите и въздуха.
На петдесет години Димитър получи инсулт. Оцеля, но животът му се сви до едно легло. Остана тежък инвалид, неспособен да се обслужва сам. Донка Соколова — някога горда, непреклонна и убедена, че съдбите на другите могат да се режат като ненужен плат — се превърна в изморена болногледачка на собствения си син. Приятели не ѝ бяха останали. Роднините отдавна се бяха отдръпнали. Тя остана сама със своя избор и с последиците от него.
Когато навърши седемдесет и пет, и нейното тяло започна да се предава. Появи се тежък задух, краката ѝ отичаха, дори няколко крачки до кухнята я изтощаваха. Сърцето, което някога не беше познало милост към чуждата болка, сега отказваше милост на самата нея. Лекарите поставиха диагнозата ясно и без утеха: критична стеноза на аортната клапа.
— Отворена операция няма да издържите — каза кардиологът в поликлиниката и безпомощно разпери ръце. — Възрастта и придружаващите заболявания са сериозен риск. Трябва ви ендоваскуларна процедура, през малък достъп, по линия на здравната каса. Само че в София това го прави един хирург и списъкът за него е запълнен за година напред.
— Аз няма да дочакам година — прошепна Донка, докато студен страх стягаше гърдите ѝ.
Лекарят я погледна с човешко съжаление.
— Опитайте да се запишете при него на платен преглед. Понякога приема спешни случаи. В клиника „Свети Георги“. Казва се доктор Филипов. Млад е, но е изключителен специалист. Златни ръце има.
Донка събра малкото пари, които беше кътала за собственото си погребение, и отиде в частната клиника. Дишаше трудно. Всяка крачка ѝ струваше усилие, сякаш вървеше срещу силен вятър. В светлото фоайе, където миришеше на скъпо кафе и чистота, тя седеше прегърбена сред добре облечени, забързани, уверени хора. Чувстваше се като старо дърво, изхвърлено на брега след буря.
Вратата на кабинета се отвори.
— Донка Соколова? Заповядайте — прозвуча плътен, спокоен мъжки глас.
Тя се надигна с усилие и пристъпи вътре. Кабинетът беше просторен, подреден, с голямо бюро и мека светлина. Зад него седеше млад мъж — висок, широкоплещест, в безупречно чист хирургически екип. Беше навел поглед към документите ѝ и преглеждаше внимателно изследванията.
— Седнете, моля. Значи говорим за критична стеноза… — започна той и тогава вдигна очи към нея.
Донка замръзна.
В този поглед имаше нещо, което я прониза като нож. Сякаш подът под краката ѝ изчезна. Очите му приличаха на очите на нейния Димитър — същата форма, същият цвят. Но всичко останало беше различно. В този поглед нямаше слабост, нямаше страх, нямаше колебание. Това бяха очи на човек, който всеки ден се среща със смъртта и въпреки това не се отдръпва.
После тя видя табелката на гърдите му: „Д-р Мартин Димитров Филипов. Завеждащ отделение по рентгенендоваскуларна хирургия“.
Филипов.
Момината фамилия на Нели.
Мартин.
Димитров.
Въздухът в кабинета сякаш се сгъсти. Донка се вкопчи в ръба на бюрото, за да не падне. Пред нея седеше онова момче. Същото дете, което тя наричаше „кръст“, „инвалид“, „грешка“. Детето, което преди трийсет години настояваше да бъде оставено в дом за деца, защото не си струвало времето, силите и живота им.
— Вие… — устата ѝ пресъхна, а гласът ѝ се превърна в немощен шепот. — Мартин?
Той я погледна спокойно. По лицето му не трепна нито един мускул. Нямаше изненада. Нямаше злорадство. Нямаше и гняв. Само овладяно, почти безупречно професионално спокойствие.
— Да, госпожо Соколова. Аз съм доктор Филипов. Нека видим ехокардиографията ви.
Той взе снимките и документите. А тя седеше срещу него, без да усеща нито ръцете, нито краката си. Искаше ѝ се земята да се отвори под нея. Искаше ѝ се да падне на колене, да заплаче и най-после да изрече думите, които бе закъсняла с цял живот да каже.