— Цял живот съм дала за него — продължи тя, сякаш аз не бях човек, а пречка на пътя им. — А ти заради някакви стени си готова да го оставиш да пропадне?
— Заради стени? — изправих се бавно от стола. — Жанета Петрова, това не са „някакви стени“. Това е моят дом. Купих го с пари, които изкарвах, докато работех по четиринадесет часа на ден. Лишавах се от почивки, от дрехи, от нормален живот, само и само да събера първата вноска. Пет години изплащах ипотека. Това жилище е резултатът от труда ми, не купчина тухли.
— Тогава помогни на мъжа си! Нали си му жена!
— Помагах му три години — отвърнах. — Дадох около осем хиляди лева. А задълженията не намаляха. Напротив — станаха още повече.
— Значи не си помагала както трябва!
Не издържах и се засмях. Кратко, сухо, без капка веселие.
— Ясно. Аз съм виновна, че не съм помагала достатъчно.
Тодор пристъпи към мен.
— Роси, моля те, опитай се да ме разбереш. Ако не се справя с дълговете, ще стане страшно. Заплашват ме. Притискат ме.
— Тодоре, за такива дългове не се влиза в затвора. Това са граждански задължения.
— Добре, но… ще ми вземат всичко!
— Ти нямаш апартамент. Аз имам. И той е защитен с брачен договор.
— Ето! — Жанета Петрова насочи пръст към мен, сякаш беше открила най-голямото доказателство срещу ми. — Виждаш ли я каква е! За себе си се е погрижила, а мъжа си го хвърля на вълците!
— Защитила съм личното си имущество от чужди дългове — казах спокойно. — Това не е жестокост. Това е здрав разум.
— Това е егоизъм!
Взех папката от масата и я отворих. Бях я подготвила още преди седмици, макар да се надявах никога да не ми потрябва.
— Ето брачният договор. Ето документите за апартамента — придобит е преди брака и е изцяло на мое име. Ето справките за доходите ми и сумите, които съм влагала в домакинството ни. А тук е кредитната история на Тодор. Аз нямам нито юридическо, нито морално задължение да жертвам единственото си жилище, за да покривам чужди кредити.
— Но ти си му съпруга!
— Да. Съпруга съм. Не банкомат и не спасителен фонд.
Лицето на Жанета Петрова почервеня.
— Тогава се развеждай! Освободи сина ми! Ще си намери нормална жена, която знае какво значи семейство!
— Мамо! — Тодор се опита да я прекъсне.
Но тя вече беше изгубила мярка.
— Защо изобщо се занимаваш с нея? Тя не те обича! Ако те обичаше, щеше да даде всичко! А тя си брои парите, размахва договори и се прави на жертва! Разведи се и приключвай!
Погледнах Тодор право в очите.
— И ти ли мислиш така?
Той не отговори. Само сведе поглед.
— Тодоре, питам те ясно. Смяташ ли, че трябва да продам апартамента си и с парите да покрия твоите дългове?
В кухнята настъпи тишина.
— Тодоре.
Накрая той вдигна очи към мен. Гласът му беше тих.
— Роси… просто така щеше да е по-лесно.
Това беше краят.
Не скандалът. Не дълговете. Не лъжите. Точно това изречение.
Кимнах бавно.
— Добре. Утре подавам молба за развод.
Той пребледня.
— Почакай, недей така…
— Не. Достатъчно беше.
Жанета Петрова се усмихна злорадо, сякаш беше спечелила.
— Така е най-добре. Няма какво…
— Жанета Петрова — обърнах се към нея, — вие сте отгледали мъж, който на тридесет и две години не може да управлява парите си, лъже жена си, тегли кредити за казино и после се крие зад майка си. Поздравления. От този момент нататък той е изцяло ваш проблем.
Отидох до входната врата и я отворих широко.
— Напуснете дома ми. И двамата.
Тодор понечи да каже нещо, но аз вдигнах ръка.
— Сега.
Те излязоха.
Щом вратата се затвори, останах облегната на нея. Краката ми омекнаха и се свлякох на пода.
Заплаках. За пръв път от три години плаках истински — с глас, с болка в гърдите, с цялото натрупано изтощение.
Но не от жалост.
От облекчение.
Минаха осем месеца.
Разводът приключи бързо. Брачният договор защити апартамента ми напълно. Тодор не получи нищо, защото нямаше общо имущество за делене. Дълговете останаха негови.
От общи познати разбрах, че се е преместил при майка си. Работи на две места и изплаща кредити. Дали е спрял с казиното — не знам. И вече не искам да знам.
Жанета Петрова разнасяла какви ли не приказки за мен. Че съм била студена, пресметлива жена, която изхвърлила мъжа си заради един апартамент. Не ме интересуваше. Нито тогава, нито сега.
Живея в своя дом. Сама. Върнах се към нормален ритъм — осем часа работа, спокойни вечери, тишина. Записах се на йога. Отново започнах да чета книгите, които години наред отлагах, защото нямах сили дори да отворя първата страница.
Пак имам спестявания. Събирам пари за ремонт — искам най-после да сменя кухнята.
Наскоро една колежка ме попита:
— Роси, никога ли не ти става жал? Все пак ти беше съпруг.
Замислих се за миг.
— Знаеш ли, Мария, не съжалявам за развода. Съжалявам, че три години се опитвах да спася човек, който изобщо не искаше да бъде спасен. Но не съжалявам, че защитих себе си и дома си. Ако тогава бях продала апартамента, днес щях да съм без пари, без жилище и с чужди дългове на врата.
— А не те ли е страх да си сама?
Усмихнах се.
— Сама ми е спокойно. Страшно беше да живея с човек, който ме дърпаше към дъното.
