— Подпиши отказ, Нели. Защо ви е този товар до края на живота? Млади сте, здрави сте, ще си родите друго, нормално дете. А с това… накъде? Цял живот по болници, без пари, без покой. Оставете го в дом, там има грижи за такива деца, има специалисти.
Донка Соколова говореше спокойно. Нито повишаваше тон, нито се преструваше на състрадателна. Така човек обсъжда повреден уред, чийто ремонт струва повече от новия. Беше седнала на ръба на болничното легло — изправена, стегната, в строго сиво палто, от което се носеше мирис на скъп парфюм и студен въздух отвън.
Нели я гледаше, а сякаш не можеше да си поеме дъх. В гърдите ѝ се беше забил тежък, бодлив възел. Навън ноемврийският дъжд плющеше по прозореца и размазваше мътни следи по стъклото, а в реанимацията, в малък прозрачен кувьоз, лежеше синът ѝ. Съвсем мъничък, омотан в кабели и тръбички. Детето, което двамата с Димитър Александров бяха чакали с толкова надежда.
— Димитре… — Нели с усилие обърна глава към мъжа си, който през цялото време стоеше до прозореца с гръб към тях. — Кажи ѝ. Кажи, че няма да го изоставим.
Той само трепна с рамо, като че ли прогонваше досадна муха, но не се обърна. Мълчанието му прозвуча по-силно от всички думи на свекърва ѝ. В прегърбената му стойка, в нервно свитите юмруци, се четеше първичен страх. Боеше се от това малко болно човече, което до вчера беше тяхната мечта, а днес внезапно се беше превърнало в „проблем“.
На бебето бяха поставили страшна диагноза — тежък комбиниран сърдечен порок. Сложна форма на тетралогия на Фало, усложнена от допълнителни заболявания. Лекарите избягваха погледа ѝ, говореха за нищожни шансове и предупреждаваха, че детето може да не издържи дори първата, палиативна операция.
— Нели, майка ми е права — най-сетне изрече Димитър Александров и се обърна. Лицето му беше посивяло, изпито. — Говорих с началника на отделението. Положението е много тежко. Няма да се справим. Нито психически, нито финансово. Не искам да гледам как той… как ние ще го погребваме. Нека започнем отначало.
За миг светът около Нели се разми и изгуби очертания. Тогава тя разбра с болезнена яснота, че в тази студена стая, пропита с мирис на хлор и лекарства, семейството ѝ вече го няма. Останали бяха само тя и онова крехко късче живот, чието сърце под апаратите биеше накъсано и неравно.
— Излезте — каза Нели тихо, но с неочаквана твърдост. — И двамата. Веднага.
Донка Соколова стисна устни, изправи се и с погнуса изтупа невидима прашинка от палтото си.
— Значи ще се правиш на горда. Добре. Ще видим каква песен ще запееш, когато останеш сама с инвалид на ръце. Синът ми няма да съсипе живота си заради това. Няма да го позволя.
Димитър Александров излезе пръв — почти избяга, без дори да погледне жена си. След него тръгна и свекърва ѝ, отмервайки стъпките си като по коридор на съд. Вратата се затвори. Едва тогава Нели си позволи да рухне. Плъзна се по стената върху студения линолеум, закри лицето си с длани и зарида така, че не можеше да спре, докато уплашена медицинска сестра не надникна в стаята.
Тогава Нели още не знаеше, че това е бил най-лекият ден от живота, който я очакваше. Истинският ад започна по-късно — след първата, съвсем малка операция, която даде на бебето възможност просто да диша. Изписаха ги у дома, в празния нает апартамент, откъдето Димитър Александров вече беше прибрал всичките си вещи.
Тя кръсти сина си Мартин Филипов.
Първите три години се сляха за Нели в един безкраен, лепкав кошмар. Спеше на пресекулки, по двайсет минути, и през цялото време се вслушваше в хрипкавото дишане на детето. Пристъпите на цианоза идваха изведнъж: Мартинчо започваше да се дави за въздух, устните и пръстчетата му посиняваха пред очите ѝ. Нели се научи да действа като машина — да го поставя в правилната поза, да притиска коленцата му към гърдите, да поставя нужните инжекции, да вика линейка.
Тя забрави как изглеждат нормалната храна и новите дрехи. За да плаща лекарствата и да събира пари за втората, радикална операция, за която по линия на системата трябваше да се чака прекалено дълго, Нели се хващаше за всякаква работа.