Но преди да успея окончателно да отговоря, в живота ни се намеси Жанета Петрова.
Тя се появи в апартамента без да звънне. Просто отключи и влезе. Ключове имаше отдавна — Тодор ѝ ги беше дал уж „за всеки случай“.
— Росица, трябва да поговорим — заяви тя и без покана мина направо към хола.
Бях сама. Тодор беше на работа.
— Слушам ви — казах, макар че още от първата секунда усетих накъде ще тръгне разговорът.
— Знам всичко — започна тя. — Тодор ми разказа. Има дългове. Големи дългове.
— Знам. Опитваме се да се справим.
— Опитвате се! — изсумтя Жанета Петрова, сякаш думите ми бяха смешни. — Росица, ти не си глупава жена. Имаш апартамент. Продай го, погасете задълженията и се преместете при мен. Моето жилище е тристайно, място ще има за всички.
Гледах я мълчаливо, без да вярвам, че наистина го казва толкова спокойно.
— Защо Тодор да се мъчи с теб отделно? — продължи тя. — Ще живеете при мен, ще спестявате за нов дом. След време пак ще си купите. А сега ще изчистите дълговете и най-сетне ще си отдъхнете.
— Жанета Петрова, този апартамент е моя лична собственост. Купих го преди брака.
— И какво от това? — вдигна рамене тя. — Нали сте семейство! В семейството хората си помагат.
— Аз помагам. Три години измъквам Тодор от задълженията му. Дадох за това всичките си спестявания.
— Дала си! — лицето ѝ се изкриви. — Жената е длъжна да бъде до мъжа си. Мислиш ли, че аз не съм помагала на бащата на Тодор? Помагах му. Цял живот го носех на гърба си.
— А къде е сега бащата на Тодор?
Тя рязко стисна устни. Баща му беше напуснал семейството преди десет години. Беше започнал нов живот, в друг град, с друга жена, и почти не поддържаше връзка със сина си.
— Това е друго — процеди тя.
— Не е друго. Вие сте се жертвали, а той си е тръгнал, когато му е било удобно. Аз няма да повторя същата грешка.
Жанета Петрова се изправи.
— Значи няма да помогнеш?
— Помагах три години. Оттук нататък Тодор трябва сам да започне да си помага. Иначе ще се разведем.
— Ще се разведеш! — посочи ме тя с пръст. — Ти нарочно си го докарала до тези дългове! За да не делиш апартамента!
За миг дори не намерих думи. Обвинението беше толкова нелепо, че не знаех дали да се ядосам, или да се засмея.
— Жанета Петрова, моля ви, тръгнете си.
Тя излезе, като тресна вратата така, че стъклата иззвънтяха.
Същата вечер Тодор ми се обади.
— Роси, майка ми каза, че си я изгонила.
— Помолих я да си тръгне, след като поиска да продам апартамента си.
— Ами… тя сигурно е искала най-доброто…
— Тодор, прибери се. Трябва да говорим сериозно.
Той дойде късно. Седнахме в кухнята. Бях подготвила всичко — разпечатки от кредитната му история за последните три години, преводите, които бях правила към него, списък с разходите, които бях поела вместо него.
Поставих листовете пред него.
— Виж. Това е дългът ти отпреди три години. А това е сегашният. Увеличил се е три пъти. Ето и сумата, която аз съм дала за твоите задължения — около осем хиляди лева. И въпреки това дългът не е намалял, защото през цялото време си теглил нови кредити.
Той не каза нищо.
— Уморих се, Тодор. Нямам сили повече да те спасявам. Омръзна ми да лъжа себе си, че този път наистина ще се промениш.
— Роси…
— Искам развод.
Лицето му пребледня.
— Не. Почакай. Дай ми още един шанс. Последен.
— Колко пъти вече си искал „последен“ шанс?
— Знам — прошепна той. — Знам. Но сега ще е различно. Наистина. Ще спра с казиното. Ще си намеря допълнителна работа. Всичко, което изкарвам, ще отива за дълговете.
Гледах го. Беше изморен, с тъмни кръгове под очите, сякаш за тези три години беше остарял с десет.
— Тодор, дори да спреш още днес, дългът няма да изчезне. Тридесет хиляди лева. Това са години изплащане.
— Ще се справя.
— А аз не искам повече да влача това бреме заедно с теб.
Тогава той се разплака. Не тихо, не сдържано, а истински — задавено, отчаяно. Тридесет и две годишен мъж седеше в моята кухня и плачеше като дете.
— Роси, не ме оставяй. Без теб съм свършен.
Нещо в мен се пречупи. Може би жалостта. Може би последните остатъци от любовта.
— Добре — казах накрая. — Последен шанс. Но при условия.
Той веднага вдигна глава.
— Какви?
— Започваш терапия. Отиваш при психолог и лекуваш зависимостта си към хазарта. Намираш допълнителна работа. Всичките ти доходи влизат в общия бюджет, а разходите ги контролирам аз. Никакви нови кредити. Ако нарушиш дори едно от тези условия — развод. Без молби, без обяснения, без нови обещания.
Той кимаше бързо.
— Съгласен съм. На всичко съм съгласен.
Прегърнахме се. И аз, колкото и да ме беше страх, си позволих отново да повярвам, че може би този път ще успеем.
Минаха два месеца. Тодор наистина започна да посещава психолог. Намери си и допълнителна работа — вечер разтоварваше камиони. Носеше парите вкъщи и заедно ги отделяхме за погасяване на задълженията.
Започнах да си мисля, че най-лошото е зад гърба ни.
После Жанета Петрова дойде отново.
Този път не беше сама. Беше с Тодор. Двамата влязоха с тежки лица, сякаш предварително бяха репетирали разговора.
И ето че тя стоеше насред моята кухня и отново настояваше да продам апартамента.
— Росица, бъди човек — каза Жанета Петрова, този път с умолителен глас. — Тодор ми е единственият син.