„Сложен е, пълен хаос, всички сме в авариен режим“ — така обясняваше закъсненията си.
Не го притисках. И аз нерядко оставах в офиса до късно и знаех какво е сроковете да те затиснат отвсякъде.
После обаче дойде първата молба за пари.
— Роси, трябват ми хиляда лева. Спешно е. Ще ти ги върна след месец.
Погледнах го изненадано.
— Какво е станало?
Той въздъхна, сякаш му беше неприятно дори да говори за това.
— На проекта изпуснахме сроковете. Трябва да се плати неустойка на подизпълнителя, а в момента нямам свободни пари. След месец ще взема премия и веднага ти ги връщам.
Дадох му сумата. Бяха от моите спестявания, но тогава не ми се стори драматично.
Мина месец. Премия нямаше. Мина и втори — пак нищо.
— Тодоре, нали каза, че ще ми върнеш парите?
— Роси, не мога точно сега. Извинявай. Още малко ми трябва и ще оправя всичко.
Не ги върна.
Около половин година по-късно отново поиска пари.
— Две хиляди лева. Роси, кълна ти се, за последен път. Ще закрия кредита и повече няма да се повтори.
Замръзнах.
— Какъв кредит?
Тодор се поколеба. Личеше си, че не е искал да стигаме до този разговор.
— Ами… потребителски. Мислех да взема кола. Не се получи. Сега лихвите текат и ме задушават.
— Тодоре, защо си теглил кредит, без дори да ми кажеш?
— Мислех, че ще се справя сам!
Дадох му и тези две хиляди. Това бяха почти последните ми заделени пари. Поставих обаче ясно условие: кредитът се закрива, а занапред никакви заеми без да го обсъдим двамата.
Той обеща.
Само че кредитът не беше закрит. Парите изчезнаха някъде другаде. Когато задавах въпроси, той увърташе, нервираше се и ме обвиняваше, че не му вярвам.
Тогава започнах да проверявам. Тихо, спокойно и последователно — точно както проверявах финансови отчети в работата си.
Чрез познат юрист поисках справка за кредитната му история. Онова, което видях, ме остави без думи. Тодор имаше четири кредита: два потребителски, един автокредит и една кредитна карта. Общото задължение надхвърляше двадесет и две хиляди лева.
Една вечер седях сама в кухнята, пред мен лежаха разпечатаните листове, а аз се опитвах да проумея как човек може да натрупа такава сума и да я крие толкова дълго.
Когато Тодор се прибра, не казах нищо. Просто сложих документите пред него.
— Какво е това? — попита той.
— Кредитната ти история. Четири кредита. Двадесет и две хиляди лева дълг.
Лицето му пребледня.
— Ти… ти си ровила в личните ми неща?
— Ти си задлъжнял с повече от двадесет хиляди лева и си го крил от мен. Ние сме семейство, Тодоре.
— Ще се справя!
— Как точно? Заплатата ти е около хиляда и двеста лева. Само вноските по кредитите са деветстотин. Остават ти триста лева за цял месец. Ти не се справяш вече година.
Той седна на стола и наведе глава.
— Не исках да те тревожа.
— Не дългът ме съсипва. Лъжата ме съсипва.
Говорихме до късно през нощта. Тодор най-накрая призна, че е започнал да тегли кредити още преди сватбата ни. Искал кола, после решил да вложи пари в бизнес на приятел, надявал се „да изкара нещо сериозно“. Нищо не се получило. Приятелят му го измамил, колата се наложило да бъде продадена, за да се покрие част от дълга, а останалото започнало да расте като снежна топка.
— Защо не ми каза още тогава? — попитах го.
Той стисна устни.
— Срам ме беше. Ти си такава… подредена. При теб всичко е пресметнато, всичко е на мястото си. А аз се провалих.
Въздъхнах тежко.
— Тодоре, нека поне сега да го подредим. Заедно. Ще направим план за погасяване, ще говорим с банките, ще поискаме преструктуриране. Изход трябва да има.
Той ме прегърна, благодареше ми, повтаряше, че ще се промени и че повече няма да ме разочарова.
Следващите две седмици посветих изцяло на неговите финанси. Прегледах всичко, разговарях с банките, уредих преструктуриране на три от кредитите и изготвих подробен график за плащанията. Намалихме общите си разходи до минимум, за да може по-голяма част от доходите да отиват за дълговете.
Тодор обеща да спазва плана без никакви отклонения.
Издържа три месеца.
После открих, че е изтеглил нов заем. Този път за четири хиляди лева.
— Тодоре, нали се разбрахме!
— Роси, наложи се! Трябваше да помогна на майка ми!
— Какво ѝ се е случило?
— Покривът ѝ протече. Трябваше спешен ремонт.
Обадих се на Жанета Петровна.
— Жанета Петровна, вярно ли е, че покривът ви е протекъл?
— Покривът? Не, мила Роси, какво говориш. Всичко си е наред.
Затворих телефона. Тодор отново беше излъгал.
Същата вечер му поставих ултиматум:
— Или ми казваш истината къде са отишли парите, или си тръгвам.
Той се пречупи. Призна, че ги е проиграл на покер. Онлайн казино. Бил се увлякъл преди половин година, мислел, че ще си върне загубеното, но вместо това затънал още повече. Теглел нови заеми, за да покрива старите.
— Роси, ще спра. Честно ти казвам. Това беше последният път.
— Тодоре, това вече е зависимост. Трябва ти помощ. Психолог, група за подкрепа, нещо реално.
— Нищо не ми трябва! Сам ще се оправя!
Не се оправи.
Преди половин година разбрах, че пак е взел кредит. Вече за шест хиляди лева. И отново ги беше проиграл.
Общият дълг мина тридесет хиляди лева.
Седях в кухнята и усещах как вътре в мен нещо окончателно се къса. Нямаше накъде повече. Моите спестявания бяха изчезнали. Аз бях изтощена до краен предел. А доверието между нас беше разрушено.
Предложих развод.
Тодор изпадна в истерия. Молеше ме да му дам още един шанс, заклеваше се, че ще спре с казиното, че този път наистина ще потърси помощ и ще промени всичко.
Почти се пречупих и бях готова да се съглася, без да подозирам, че решението вече нямаше да зависи само от нас двамата.