— Росица, говоря ти напълно сериозно — Жанета Петрова стоеше насред кухнята ми с изражение на човек, който току-що е взел съдбоносно решение. — За какво ти е този апартамент? Така или иначе един ден ще се преместиш при нас. Продай го, дай парите и с Тодор ще погасим дълговете.
Аз бях седнала на масата пред лаптопа си, заровена в таблиците за тримесечния отчет. Вдигнах бавно поглед към свекърва си. До нея стоеше съпругът ми Тодор — с гузна физиономия и отпуснати рамене.
— Жанета Петрова, това жилище е мое — казах възможно най-спокойно. — Купих го със собствени средства още преди брака. И не възнамерявам да се местя никъде.
— Няма да се местиш? — тя повдигна рязко вежди. — А семейството? Тодор ми е син, има неприятности! Ти си му жена, длъжна си да му помогнеш!
— Да помогна — да. Да продам единствения си дом — не.
— Росица, моля те — най-сетне се обади Тодор. — Няма да е за дълго. Ще оправим кредитите, после ще ти купим друг апартамент…
Точно тогава вътрешният ми аналитик — онзи, който петнайсет години беше работил като главен счетоводител в търговска фирма и беше виждал какви ли не финансови схеми, всякакви „временни заеми“, които никога не се връщат — светна на червено.
Работех като главен счетоводител в голяма верига магазини за електроника. Занимавах се с финансов анализ, контрол на вземанията и разкриване на парични злоупотреби. С годините се бях научила да разчитам лъжата както в цифрите, така и в думите. А в онзи миг пред очите ми се разиграваше напълно класическа схема на финансов натиск.
За да стане ясно как изобщо се озовах в подобна ситуация, трябва да се върна пет години назад.
С Тодор се запознахме на фирмено събиране у общи приятели. Беше чаровен, усмихнат, разговорлив, от онези хора, с които общуването върви леко. Работеше като мениджър в строителна компания, печелеше прилично и живееше под наем в едностаен апартамент в покрайнините.
Аз бях на двайсет и девет. Имах собствен двустаен апартамент, който бях купила на двайсет и пет — след четири години лишения и непрекъснато спестяване. Работех по дванайсет часа на ден, поемах допълнителни задачи, а вечер водех данъчното счетоводство на три малки фирми.
Това жилище беше най-голямата ми гордост. Не беше просторно — намираше се на шестия етаж в панелен блок, но беше мое. Ремонтът също бях направила сама: избирах всяка плочка, всяка лампа, боядисвах стените, лепях тапети и подреждах всичко по свой вкус.
Тодор още в началото ми каза, че харесва независими жени.
— Аз не съм от мъжете, които търсят някой да ги издържа — обясняваше той. — Трябва ми партньор, равен човек до мен.
Излизахме около година. Беше внимателен и грижовен. Носеше ми цветя, канеше ме по заведения, правеше ми комплименти. После ме запозна с майка си.
Жанета Петрова ме посрещна с видимо недоверие. Огледа ме от глава до пети и ме подложи на истински разпит: къде работя, колко получавам, имам ли жилище, кола, спестявания.
— Синът ми е един — заяви тя без заобикалки. — Искам снаха, която няма да го разори.
Тогава замълчах. По-късно Тодор се извиняваше вместо нея:
— Не ѝ обръщай внимание. Просто се тревожи. Животът ѝ не е бил лесен.
Оженихме се година и половина след запознанството. Сватбата беше скромна — подписахме и после почерпихме приятели в едно кафе. Аз настоях да сключим брачен договор.
— Росица, за какво ни е това? — учуди се Тодор. — Нали се обичаме!
— Тодор, това е само правна защита и за двама ни. Аз имам апартамент, ти също може да придобиеш имущество. Нека просто запишем, че всичко, придобито преди брака, остава лично.
Той прие. Подписахме договора: апартаментът ми си остава моя собственост, а всичко придобито след брака ще бъде общо.
Когато Жанета Петрова разбра за брачния договор, едва не избухна в скандал:
— Какво е това чудо?! Значи не обичаш сина ми?! Истинската жена дели всичко с мъжа си!
— Жанета Петрова, това е нормална практика — отвърнах спокойно. — Защитава и двама ни.
Тя само изсумтя и цяла седмица не говори с Тодор.
След сватбата заживяхме в моя апартамент. Тодор се премести при мен, защото неговата квартира под наем беше тясна и неудобна. Не възразих. Струваше ми се напълно естествено да живеем заедно и да водим общо домакинство.
Първата година беше добра. И двамата работехме, изкарвахме пари, правехме планове за бъдещето. Аз продължавах да градя кариерата си, а Тодор получи повишение.
Неприятностите започнаха през втората година.
Тодор все по-често оставаше до късно на работа. Прибираше се уморен, мълчалив и затворен в себе си. Когато го питах какво става, отговаряше кратко, че е заради проекта.