— Нищо.
— Петя.
— Вилата — отвърнах. — Сам каза да я подарим на сестра ти. А аз си помислих: защо да я подаряваме, щом може да се продаде? После парите да се разделят.
— Кой ще ги дели?
— Ние. Аз и ти. Или вече и това си решил вместо мен?
Той замълча. Почти виждах как в главата му започват да щракат колелцата. Продажбата беше по-изгодна от подаряването. А парите за Димитър винаги бяха довод. Не ги обичаше като смисъл на живота, по-скоро както човек обича сладкото — лакомо, до прилошаване, до лепкави пръсти.
— За колко може да се продаде? — попита най-сетне.
— Даниела каза, че могат да се вземат към четирийсет-шейсет хиляди лева.
— Колко?
— Шейсет. Ако не бързаме.
— А ако искаме бързо?
— Около четирийсет.
Димитър прокара длани по лицето си. После ме погледна вече не със злоба, а с онзи сух, пресметлив поглед. Познавах го. Така гледаше кредитния калкулатор, когато купувахме апартамента. Така оглеждаше стария „Фокус“, преди да го продадем за новата кола. Така гледаше и мен, когато предварително решаваше какво ще кажа.
— Продаваме — отсече. — На сестра ми ще помогна с пари. Някаква част.
— Добре.
— От мен трябват ли документи?
— Пълномощно. Подготвила съм го.
— Къде е?
Отворих чантата и извадих папката. Подадох му листа. Той го взе, приближи го до лицето си и зачете, като беззвучно помръдваше устни. Наблюдавах как очите му се плъзгат по редовете. Димитър никога не четеше внимателно. Никога не проверяваше докрай онова, под което слага подпис. Можеше да подпише кредит, застраховка, поръчителство, без да се замисли. Аз го знаех. И той го знаеше.
— Дай химикал — каза.
Подадох му. Той се подписа, почти без да погледне. После ми върна пълномощното. Сгънах го, прибрах го обратно в папката и пъхнах всичко в чантата.
— Ето, свърши се — рече той. — А ти се беше изплашила.
— Не съм се плашила.
— Още по-добре.
Стана, протегна се, хвърли поглед към часовника и каза, че ще отскочи до Борис да полеят случая. Взе ключовете от колата, обу се и тръшна входната врата след себе си. Останах сама. В жилището още се носеше миризмата на одеколона му. Отворих прозореца. Вятърът нахлу вътре заедно с шума от двора, детски писък и пискливия лай на дребно куче.
Седнах на перваза до пластмасовия кактус. Между нас стоеше купичката с орехи. Взех един напукан, извадих ядката и я сложих в устата си. Горчеше. Дъвчех бавно и гледах как тополите отвън се поклащат.
Седмица по-късно Даниела доведе купувач. Мъж на около петдесет, набит, с жена си — тиха, забрадена. Двамата обиколиха двора, пипнаха ябълковите стволове, надникнаха в кладенеца. Жената седна на пейката до къщата, прокара длан по дървения перваз и дълго гледа печката.
— Взимаме я — каза мъжът.
Сделката се изповяда в града, в агенцията. Отидох с пълномощното. Даниела прегледа документите и кимна. Купувачът преведе сумата. В договора бяха изписани шейсет и четири хиляди лева. За двайсет години вилен живот. По три хиляди и двеста лева на година. По двеста шейсет и няколко на месец. По по-малко от девет лева на ден. По-малко от един обяд в кварталното заведение.
Когато се прибрах, преведох половината по отделна сметка. Другата половина оставих в общата. Димитър видя известието на телефона си и влетя в кухнята с ококорени очи.
— Ти какво, вече я продаде?!
— Да.
— И защо не ми каза?
— Казах ти. Подписа пълномощното. Или забрави?
Той остана насред кухнята с отворена уста. После започна да се смее — кратко, нервно, пресечено. Прегърна ме и ме притисна към себе си. Миришеше на пот и тютюн, макар че не пушеше. Аз стоях неподвижно, без да отвърна на прегръдката.
— Петя, ти си звяр, бе! Гледай само! Толкова пари! Ще сменим колата. За нова „Киа“ почти стигат. Ако добавим малко…
— Не.
— Какво „не“?
— Парите няма да се пипат.
— Как така няма?
— Ще ги сложим на депозит. Или ще купим малко студио и ще го даваме под наем.
— Студио? За какво ни е?
— За да не питат децата някой ден къде е изчезнала вилата.
Лицето му се смръщи. Виждах как в него се борят алчността и обидата. Той вече искаше колата. В главата си вече беше седнал зад волана, вече завиваше по улиците, вече влизаше в двора на Борис и натискаше клаксона. А аз отново развалях всичко.
— Ще видим — измърмори. — Ти все си с някакви велики идеи.
Прибра се в стаята си. Чувах как говори по телефона — вероятно с Борис, да се съветва. Гласът му ту заглъхваше, ту се усилваше. Не се заслушах. Взех моя телефон и набрах майка.
— Мамо, как са пердетата?
— Висят си. Защо?
— В събота ще дойда. Ще ги подкъсим.
— Добре, моето момиче.
Оставих телефона. Седнах до прозореца. Пластмасовият кактус си стоеше на перваза. Взех го, завъртях го в ръце. На дъното му имаше етикет: „Произведено в Китай“. Отлепих го, смачках го на топче и го хвърлих. После върнах кактуса на мястото му. Нека си стои. Не беше виновен, че е от пластмаса.
През нощта, когато Димитър заспа, станах тихо, облякох се и излязох от апартамента. Карах до края на града, до нотариалната кантора. Заключих колата и се качих по стъпалата. Вратата, разбира се, беше затворена. Но аз не бях дошла за това. Просто постоях пред входа, погледах прозорците и дърветата в двора. Вятърът разместваше листата.
После поех извън града. По тъмния път, покрай гората, през моста. Свих по познатата отбивка и спрях пред портата. Чужда кола нямаше — новите собственици още не се бяха нанесли. Слязох. Портата изскърца. Ябълките стояха в мрака, а белите им цветове светлееха така, сякаш в тях бяха вплетени светулки. Минах по пътеката до къщата и седнах на прага. Извадих от джоба си ключа. Същия, с който двайсет години бях отключвала тази врата. Беше топъл от дланта ми.
Държах го и гледах небето. Звездите ми се струваха чужди. Или може би свои. Не знаех. А вече и нямаше значение.
Когато се развидели, станах, изтупах роклята си и излязох през портата. Ключът остана на стъпалото — малък, железен, с ръждива резка. Не се обърнах. Качих се в колата и завъртях ключа на стартера. Зад мен останаха ябълките, къщата, печката и наредените дърва. Отпред беше пътят към града, апартаментът в „Тракия“, спящият Димитър и общата сметка с трийсет и две хиляди лева.