Явно беше, че не схвана смисъла на думите ми, но не зададе повече въпроси. Просто потегли. Аз останах до портата и проследих с поглед прашната следа, която колата ѝ вдигна по пътя. После се върнах в къщата, порових в чекмеджето на масата и намерих стара тетрадка на квадратчета. Седнах на стъпалата пред входа и започнах да записвам.
Ябълките — какви сортове са. Касисът — на колко години са храстите. Кладенецът — колко е дълбок. Печката — с какво се пали и как дърпа. Направих описание. После го преписах по-подредено. После скъсах листа и започнах отначало. Пръстите ми трепереха. Спрях, оставих химикалката върху коленете си и бавно издишах.
Не. Не сега. Първо — къщата.
В неделя чистих така, сякаш изстъргвах не мръсотията, а чужда воля от живота си. Мих, търках, изнасях, хвърлях. От бараката измъкнах стари пробити кофи — в боклука. От стаите изнесох изгнили парцали, празни буркани, ръждясали пирони и всякакви непотребни дреболии. До вечерта напълних три чувала. Измъкнах ги отвъд портата, до пътя.
Съседката отдясно, баба Любка, чу шума и излезе. Постоя дълго до двора си, гледа ме, после се приближи до оградата.
— Да не би да се местите?
— Продавам — отвърнах.
— Жалко.
— И на мен ми е жал.
Баба Любка помълча, наведе се да почеше котарака, който се увиваше около краката ѝ, и попита:
— А ябълките ще ги оставят ли? Или някой ще ги отсече?
— Нека си растат.
— Дано — каза тя тихо и се прибра.
Същата вечер ми звънна Димитър. Гласът му беше напрегнат, подозрителен — като на човек, който вече души капан, но още не знае откъде ще щракне.
— Къде си?
— На вилата.
— За какво?
— Подреждам.
Последва кратко мълчание.
— Защо ще подреждаш? Нали я даваме на сестра ми?
— Нека ѝ остане чисто. Не върви да предаваш кочина.
— Аха — проточи той. — Само че… прибирай се. Утре е понеделник.
— Ще се прибера.
— Липсваш ми.
Не казах нищо. Чувах дишането му в слушалката.
— Петя?
— Казах ти, ще се върна. Привечер.
Затворих. Останах права до печката. Огънят вече беше угаснал почти напълно, само въглените тлееха и тихо припукваха. Разбутах ги с ръжена, хвърлих няколко трески отгоре. В комина зашумя, пламъкът се събуди, а димът тръгна нагоре към тъмното небе.
В понеделник сутринта заминах към града при нотариус. Не за пълномощно за продажба. За друго пълномощно.
Една стара позната, Полина, работеше като нотариус в кантора в покрайнините. Обадих ѝ се още по пътя. Тя ми каза:
— Ела към дванайсет. По принцип тогава имам почивка, но ще те приема.
В кабинета ѝ миришеше на хартия, прах и лак за мебели. Полина седеше зад бюрото и преглеждаше някаква папка. Щом ме видя, я затвори, свали очилата и ме изгледа внимателно.
— Какво е толкова спешно?
Седнах срещу нея. Извадих от чантата папката с документите за вилата. Тя първо погледна нея, после мен.
— И?
— Трябва ми пълномощно. За разпореждане с имущество.
— На чие име?
— На мое.
— А собственикът кой е?
— Димитър.
— Тогава Димитър трябва да дойде лично.
— Полина…
Тя се облегна назад. Погледът ѝ се задържа върху мен дълго. Не като на нотариус, а като на човек, който ме познаваше отпреди Димитър. Някога бяхме живели заедно под наем, делили бяхме чорапогащници, карали се бяхме за едно момче, което накрая се ожени за трета. Не я молех за нищо незаконно. Още не.
— Петя, без него не мога.
— Той няма да дойде.
— Точно затова не мога още повече.
Отворих папката и започнах да нареждам документите върху бюрото ѝ: удостоверението, кадастралната скица, договора за дарение, който Димитър беше подписал преди две години, когато баща му му прехвърли вилата. Подписи. Дати. Всичко истинско.
— Документите са редовни. Трябва ми генерално пълномощно. За всички действия. Ще я продам.
Полина пребледня съвсем леко.
— Съзнаваш ли, че това е престъпление?
— Съзнавам.
— Ти не си глупава жена, Петя.
Гледах я, без да отмествам очи. Тя въздъхна, разтри слепоочията си, после отвори едно чекмедже и извади чист бланк.
— Аз нищо не съм чула — каза. — Дошла си, показала си документи, аз съм подготвила проект. Подписът не е мой.
— Знам.
— Петя… — спря за миг. — Разбираш ли поне какво правиш?
— Да.
— А ако той разбере?
— Ще разбере.
Тя започна да пише на компютъра. Аз се загледах през прозореца. Отвън се виждаше дворът на кантората, ограда и няколко брези, чиито листа потрепваха от вятъра. Изведнъж ми олекна. Все едно в непоносима жега бях свалила тежко зимно палто.
След малко Полина ми подаде листа с текста. Прочетох го внимателно. Всичко беше както трябва. В графата „упълномощител“ стоеше името на Димитър. В графата „упълномощено лице“ — моето. Липсваше само подпис.
— Оттук нататък си сама — каза тя.
Кимнах, сгънах листа и го прибрах в папката. На вратата се обърнах.
— Благодаря ти.
— Не ми благодари — отвърна тя сухо. — И повече не ми звъни за това.
Излязох. В колата извадих химикалка и сложих пълномощното върху папката. Този път ръката ми не трепна. Подписах се. Първо от свое име. После — вместо него. Получи се прилично. Двадесет години бях гледала как Димитър се подписва — във ведомости, по квитанции, върху договори. Буквата „Д“ с онова характерно завъртане, после наклонените му букви, а накрая — дълга, широка опашка.
Към вкъщи карах през целия град. Задръствания. Червени светофари. Пешеходци, които все бързаха да минат отсреща. Седях зад волана и си мислех, че вилата вече почти не е моя. И че така трябва. Странното беше, че страх не усещах.
Димитър ме чакаше на прага. Беше застанал в рамката на вратата със скръстени ръце и гледаше чантата ми.
— Къде се мота?
— При майка ми.
— Звънях на майка ти. Не си била там.
— Значи майка е излъгала.
Той ме хвана за лакътя, дръпна ме в антрето и затвори вратата зад нас. Мирисът на одеколона му — тежък, мъжки, подправъчен — изпълни тясното пространство.
— Петя, какво става?
— Нищо.
— Не се прибра да спиш.
— Бях на вилата.
— Била си при нотариус.
Замръзнах. Пръстите му се стегнаха още по-силно около лакътя ми. На шията му изпъкна жила. Очите му шареха неспокойно.
— Откъде знаеш?
— Виолета, жената на Борис, те видяла да излизаш от кантората. Работи отсреща. Обади ми се да пита защо жена ми ходи при нотариус рано сутринта. Първо реших, че се е припознала. А после се прибираш ти — с чанта и с лице на заговорничка.
Изтръгнах ръката си. Минах в стаята и седнах на дивана. Той ме последва, настани се срещу мен на стола и преплете пръсти. Гледаше ме така, сякаш вече не бях жена му. Или сякаш бях диво животно, което внезапно е престанало да се страхува.
— Какво си намислила? — попита той.