Две твърдо сварени яйца — Димитър всяка сутрин закусваше точно така: две яйца и чаша айрян. Нито повече, нито по-малко. След малко се появи на прага на кухнята по тениска и боксерки, разчесвайки лениво гърдите си. Спря като закован, когато ме видя. Аз седях на масата с отворен лаптоп, а пред мен бяха подредени някакви документи.
— Какво правиш толкова рано? — попита той.
— Нищо особено. Не можах да спя.
Настани се срещу мен, обели едното яйце, поръси го със сол и ме изгледа по-внимателно.
— Да не е станало нещо?
— Не. Всичко е наред.
— Някаква си…
— Каква?
Той се намръщи, сякаш търсеше точната дума.
— Не знам. Прекалено тиха.
— Сутрин винаги съм тиха.
— Не. Сега е друго.
Затворих лаптопа с едно движение, станах, взех чинията с черупките и я оставих в мивката. После изплакнах ръцете си под струята вода. Димитър дъвчеше бавно и усещах погледа му в гърба си. Познавах този поглед до болка. Не разбираше какво става и това го изкарваше от равновесие. За него беше важно всичко да се развива по познатия му ред: той ми съобщава за вилата, аз се обиждам за ден-два, след това той ми купува някоя дреболия — обеци, рокля, уикенд някъде — и аз постепенно омеквам. Само че този път не се обиждах. И точно това му разваляше добре подредения план.
— Ами… да отскочим през почивните дни? — предложи той след малко. — До вилата. Докато още не сме я прехвърлили. Ще направим скара, ще викнем Борис и Габриела. Ще си починем нормално.
Обърнах се към него. Гледаше ме почти умолително. Същият израз имаше в началото, през първата година, когато тепърва излизахме и ме канеше на някакви нелепи срещи — боулинг, кино, разходки без посока — а аз се преструвах, че съм много заета. Тогава нарочно го държах в напрежение. Харесваше ми да бъда жената, която трябва да бъде убеждавана.
— Няма да стане — казах. — Имам други планове.
— Какви планове?
— Ще мина през майка. Помоли ме да ѝ помогна с пердетата.
— Какви пердета пък сега?
— Сложили са ѝ нови завеси, трябва да се подкъсят. Обещала съм.
Той махна с ръка. Ясно — пердета, скука. Извади телефона си и започна да превърта нещо в екрана. Аз излязох от кухнята. В спалнята отворих гардероба, взех пътна чанта и сложих вътре няколко дрехи. Беше петък. Пред мен имаше два дни. А до вторник трябваше да успея с много неща.
При майка наистина отидох, макар че никакви пердета не носех. Просто поседях в кухнята ѝ, изпих чаша чай със сухари, изслушах разказа ѝ за котарака на съседите, който бил разровил всичките лехи, после за поскъпналото сирене и накрая за това, че баща ми пак не се обаждал. Баща ми беше починал преди дванайсет години. Тя го знаеше, разбира се, но понякога забравяше. А аз вече не я поправях. Майка говореше, аз кимах. После ме попита за Димитър. Отговорих само:
— Работи.
Тя въздъхна.
— Тежък човек е твоят.
Не казах нищо.
От двора ѝ излязох право в задръстване. Колите пълзяха едва-едва, аз почуквах с пръсти по волана и гледах бронята на автомобила пред мен. В лъскавата ѝ повърхност, като в криво огледало, се отразяваше лицето ми — разтеглено, изкривено, чуждо. Обръщах глава настрани, но очите ми пак се връщаха натам. Двайсет години се бях учила да не се гледам в такива моменти. А сега изведнъж ми стана любопитно.
До вилата стигнах привечер. Ключът едва се завъртя — бравата беше ръждясала през зимата. Вътре ме посрещна студ и миризма на прах, старо дърво и нещо сладникаво, застояло. Отворих капаците, за да влезе въздух. Обиколих стаята бавно. Желязното легло беше покрито с избеляло вълнено одеяло. На табуретка стоеше емайлиран леген. До стената — старата печка кюмбе, а върху нея чугунено гърне със засъхнала каша, останала сякаш от друг живот. Прокарах пръст по масата и прахът се събра на сива ивица.
После излязох навън, към ябълките. Дърветата бяха цъфнали — бяло, преливащо в розово, като тънък тюл, хвърлен отгоре им. Застанах под дядовата антоновка и докоснах грапавата кора на ствола. От дневното слънце дървото още пазеше топлина.
Телефонът иззвъня кратко. Съобщение от Даниела:
„Петя, извинете за късния отговор. Мога ли да огледам имота в събота? Имам купувач, търси нещо за майка си, точно в този район му трябва парцел. Ако не е съвсем занемарено, може да се продаде за два-три месеца. Елате и вие, покажете ми, ще направя снимки.“
Написах ѝ:
„Елате в единайсет. Ще бъда там. Адресът е същият.“
Тя веднага ми се обади.
— Петя, сигурна ли сте, че ще можете да продавате? По документите собственик е съпругът ви, нали?
— Ще може — отвърнах спокойно. — Той вече се съгласи.
Лъжата излезе леко, без усилие. Гласът ми дори не трепна. Стоях под ябълката, гледах небето и облаците, разкъсани като парчета памук, и си мислех, че всъщност Димитър наистина се беше съгласил. Просто още не го знаеше.
През нощта почти не мигнах. Запалих печката, седнах на прага и слушах как огънят бучи вътре. Димът се издигаше нагоре и за миг ми се струваше, че съм останала сама на целия свят. Нямаше град, нямаше апартамент, нямаше Димитър с неговите твърдо сварени яйца, нямаше сестра му с ипотеката, нямаше телевизор с новини. Имаше само мен, печката, ябълковите дървета и купчината дърва до навеса.
В събота сутринта Даниела пристигна точно в единайсет. Беше с бял кросоувър. Слезе от колата на токчета, в панталонен костюм, със слънчеви очила, закриващи половината ѝ лице. Огледа къщата, после двора. Изражението ѝ беше професионално приветливо — от онези хора беше, които могат да гледат руина така, сякаш пред тях стои спретната вила с веранда.
— Хайде, покажете ми — каза тя.
Разведох я навсякъде. Показах къщата, печката, кладенеца, ябълките, касиса, дървата до навеса. Даниела снимаше с телефона, записваше нещо в тефтер и задаваше въпроси — има ли ток, откъде е водата, какви са съседите. Отговарях спокойно, почти делово, сякаш продавах чуждо място. Макар че то вече почти беше станало чуждо.
— Не искам да ви давам празни надежди — каза тя накрая, прибирайки телефона си. — Но за сумата, която искате, ще замине бързо. Този район сега е много търсен от хора от Пловдив. А и къщата все пак става за живеене. Ако поразчистите малко, ще изглежда чудесно.
— Ще я оправя.
— Тогава в понеделник ще ви изпратя договора. Подгответе документите: лична карта на собственика, нотариален акт, кадастрална скица. И кажете на мъжа си, че за сделката трябва да дойде лично. Или да издаде нотариално заверено пълномощно.
— Ще му кажа.
Тя се качи в колата, но не потегли веднага. Свали стъклото и ме погледна.
— Петя, защо всъщност продавате? Мястото е хубаво.
— Мъжът ми реши да подари вилата на сестра си — казах. — На нея ѝ била по-нужна.
Даниела кимна, а по лицето ѝ се изписа недоумение.