— Вилата ще я прехвърля на сестра ми. На нея ѝ трябва повече, а ние почти не стъпваме там — произнесе Димитър.
Не казах нищо. Само гледах как пръстите му пак се протягат към купичката, измъкват същия орех и го стискат. Черупката изпука. Димитър събра парченцата в шепата си, огледа се за кошчето — беше под мивката, — но не си направи труда да стане. Вместо това върна счупената черупка обратно при здравите орехи.
Вилата. Шест ара земя на четирийсет километра от града. Ябълковите дървета, посадени още от дядо ми. Касисът по края на парцела. Кривата сглобяема къщичка с ламаринената печка, която палехме през септември, когато ходехме да прибираме картофите. Отдясно живееше баба Любка — пооглушала, но винаги готова да ми пробута разсад. Отляво беше мястото, което преди три години купиха хора от Пловдив и веднага опасаха с ограда от ламарина, почти три метра висока. Оттогава все ми се струваше, че сме затворени в кутия.
Димитър беше идвал във вилата не повече от пет пъти за всички тези години. Първия път — когато карахме стария хладилник; седна на стъпалата, изпи една бира и заяви, че тук било скучно. Втория — на погребението на дядо ми. Стоеше до портата, държеше лопата и не откъсваше очи от телефона си. Третия — когато го помолих да помогне с покрива. Дойде, обиколи къщичката, каза, че старите плочи още щели да изкарат, и се прибра в града под предлог за спешна работа. Останалите два пъти дори не можех да си спомня. А може би изобщо не ги е имало.
— На нея ѝ е по-нужно — повтори той. — Ипотека има, две деца, Симеон стои без работа. А на нас тази вила само данъци ни трупа.
Аз продължавах да мълча. Това го ядоса. Видях как челюстта му се стегна — добре познатият сценарий: първо спокоен глас, после раздразнение, а накрая обвинението, че аз правя всичко сложно.
— Ти изобщо чуваш ли ме?
— Чувам те.
— И?
— Нищо.
Той стана и закрачи из кухнята. Спря пред хладилника, отвори го, надникна вътре, после го затвори. Пусна чешмата, напълни си чаша с вода, изпи я и я остави в мивката — не в съдомиялната, която беше на една ръка разстояние, а точно в мивката, където знаеше, че ненавиждам да се трупат съдове.
— Не те питам за разрешение — каза той. — Просто те уведомявам. Вилата е моя. Баща ми я е записал на мое име.
— Баща ти я е записал на теб — повторих бавно. — А ябълките ги е садил дядо ми.
— Какво значение има кой какво е садил? Документите са на мое име.
Приближих се до масата, събрах орехите заедно с натрошените черупки и ги върнах в купичката — внимателно, едно до друго. После взех купичката и я сложих на перваза до кактуса, който стоеше там от деня, в който се нанесохме. Кактусът беше пластмасов. Бях го купила от една бензиностанция, когато се прибирахме от родилното с по-малкото дете. Просто така, за колата. Първо стоя в поставката за чаши, после се премести в кухнята. Веднъж Димитър попита: „За какво ти е тая прахолякосъбирачка?“ Не я изхвърлих. Не защото беше ценна. Просто не ми даде сърце.
— Добре — казах.
Той се вцепени. Очакваше скандал. Чакаше да повиша тон, да звъня на майка му, да му припомням колко съм вложила в тази вила за двайсет години. А аз бях вложила всичко, което имах — гърба си, нервите си, съботите, неделите, отпуските. Носех кофи, боядисвах оградата, загърлях, плевях, берях, варях компоти, пълнех фризера. А той седеше в града, в кантората си, и беше убеден, че вилата е просто място, където човек се отегчава.
— Добре? — попита недоверчиво.
— Добре. Подари я на сестра си.
— Е, чудесно — въздъхна той. — Знаех си, че ще ме разбереш. Ти си разумна жена.
Приближи се, явно с намерение да ме прегърне, но аз се отместих. Не рязко, не демонстративно — просто все едно ми трябваше нещо от шкафа. И той разбра, че прегръдка няма да има.
После отиде в стаята. Чух щракването на дистанционното, след което телевизорът замърмори — новини, курсът на лева, санкции, пак санкции. Аз останах до прозореца. Съседката с йоркито вече я нямаше. Дворът беше празен. На перваза, до пластмасовия кактус, стоеше купичката с орехи. Един от тях беше пукнат и ядката се беше подала навън — малка, сбръчкана, приличаше на мозък. Гледах я и си мислех, че тази година баба Любка така и не дочака моя разсад.
През нощта Димитър заспа почти веднага. Той винаги заспиваше бързо — като човек с чиста съвест или с прекалено удобна съвест. Така и не успях да реша кое е по-точното. Аз лежах по гръб и се взирах в тавана. Опънат, бял. Ако го гледаш достатъчно дълго, се вижда как леко провисва в ъгъла до прозореца. Майсторът беше казал, че е дефект и трябва да се изпъне наново, само да отидем след седмица. Не отидохме. После забравихме. А сега вече нямаше и да си спомним.
Станах, метнах халата върху раменете си и излязох в кухнята. Телефонът лежеше на масата. Взех го, отключих екрана и намерих номера на брокерката. Казваше се Даниела — жената, която преди шест години ни продаде този апартамент. Кореспонденцията отдавна беше изтрита, но номерът ѝ още стоеше в контактите ми. Дълго пишех съобщението, триех го, започвах отначало. Накрая написах само: „Даниела, добър вечер. Помните ли ме? Тристайният апартамент на големия булевард, Димитър и аз. Искам да разбера колко може да струва сега вила на четирийсет километра от града — шест ара, сглобяема къща, ябълки. И дали може да се продаде бързо. Много бързо. Ако някой от клиентите ви търси такъв имот, нека го види. Мястото е хубаво, на височина е, вода не се задържа. Ябълките са бял налив и антоновка. Касисът е черен, едър. Има печка. Останаха сухи дърва, наредени са до бараката. Пишете ми какво мислите.“
Изпратих съобщението. Оставих телефона върху масата. После отидох в банята, наплисках лицето си със студена вода и се погледнах в огледалото. Очите ми бяха сухи. Устните — стиснати. Между веждите се беше врязала онази бръчка, която козметичката наричаше „бръчката на гнева“. Но аз не бях гневна. Всъщност не усещах почти нищо, освен една странна яснота в главата. Сякаш някой беше отворил прозорец в стая, в която двайсет години не беше влизал въздух.
На сутринта станах преди Димитър и му приготвих обичайната закуска.