— Нямам право ли? — изписка Таня Лъвова, сякаш думите го бяха ужилили. — Ти си ми син! Мой син! И ако тази… жена ти не желае да уважава семейството ти, тогава изобщо да не стъпва повече при мен!
— Добре — отвърна Мартин със студен, равен глас. — Няма да дойдем. Довиждане, мамо.
— Марти, какво правиш! — в гласа на Таня Лъвова изведнъж прозвуча уплаха. — Не това имах предвид! Марти!
Но Мартин вече беше прекъснал разговора. Остана прав насред кухнята, стиснал телефона в ръка така, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Дишаше тежко, сякаш току-що беше излязъл от дълга и изтощителна схватка.
— Прости ми — каза той на Десислава, без да я поглежда веднага. — Прости и на нея, и на мен. Не трябваше да позволявам да ти говори по този начин.
Десислава пристъпи към него и го прегърна. Под дланите си усети как раменете му потрепват от сдържан гняв.
— Няма нищо — прошепна тя. — Всичко е наред.
Само че спокойствието продължи едва половин час. Телефонът отново започна да звъни.
— Не вдигай — помоли го Десислава.
— Трябва — въздъхна Мартин. — Иначе няма да спре.
— Марти, синко… — гласът на Таня Лъвова трепереше от плач. — Прости на майка си. Прекалих. Просто ми е толкова тежко сама… Кръстът ме боли, ръцете вече не ме слушат както преди… А работа — колкото щеш…
Десислава видя как решителността на мъжа ѝ започва да се разтапя. Мартин обичаше майка си въпреки всичките ѝ недостатъци и сълзите ѝ винаги го обезоръжаваха.
— Мамо — заговори той по-меко, — разбирам, че ти е трудно. Но защо не наемеш хора да ти помогнат? Ние ще платим…
— Чужди хора! — подсмръкна Таня Лъвова. — Те нямат душа за такава работа! Ще претупат всичко! Семейството е друго нещо. Семейството го прави с обич!
— Но ние не разбираме от градина — опита се спокойно да обясни Мартин. — Повече ще ти пречим, отколкото ще сме полезни.
— Ще се научите! — веднага се оживи майка му. — Не е висша математика! Аз ще ви показвам. Пък и е полезно — ще се пораздвижите, ще постоите на слънце!
Десислава наблюдаваше как Мартин започва да се колебае. Познаваше слабите му места: вината към майка му, желанието да бъде добър син и вечният му страх от открит конфликт.
— Добре, мамо — каза той накрая неуверено. — Ще помислим…
— Какво има да мислите? — зарадва се Таня Лъвова така, сякаш вече беше победила. — Събирате си нещата и идвате! Аз вече сложих чайника!
— Мамо, казах, че ще помислим. Това не означава, че тръгваме днес.
— Ама какво толкова ще го мислите? — учуди се свекърва му, сякаш самата възможност за отказ беше извън всякаква логика. — Аз ви чакам!
Мартин прекъсна разговора и уморено се отпусна на един от столовете.
— Няма да се откаже — каза той изтощено. — Ще звъни през половин час. Ще плаче, ще обвинява, ще започне отначало…
— И какво предлагаш? — Десислава седна срещу него. — Да отидем и да хвърлим целия си уикенд за нещо, което не ни трябва и което дори не искаме да правим?
— Може би само този път? — подхвърли Мартин без увереност. — Да ѝ помогнем с лехите и да миряса?
— Само този път? — Десислава го погледна, сякаш не вярваше на ушите си. — Марти, това вече сме го играли! Миналата година уж беше „само веднъж“, а после цяло лято ни караше да ходим да копаем, да поливаме, да плевим. Забрави ли?
Мартин наведе глава с виновен вид. Разбира се, че не беше забравил. Почти всички почивни дни през предишното лято бяха минали в къщата на майка му край града, вместо да си починат или да свършат своите собствени неща.
— Но тя е сама — промърмори той. — И наистина ѝ е трудно…
— Марти — Десислава хвана ръката му, — трудно ѝ е, защото сама си е избрала този товар. Никой не я принуждава да обработва толкова голяма градина. Може да остави по-малко място, да плати на хора, дори да продаде тази къща и да си купи по-удобно жилище. Но тя предпочита да страда и да повлича и нас след себе си.
— Все пак ми е майка — опита се слабо да възрази Мартин.
— И какво от това? Майката не получава право да разполага с живота на порасналите си деца! — Десислава усети как и в нея се надига истински гняв. — Марти, ние сме на трийсет години. Възрастни хора сме. Имаме право на собствен живот.
Телефонът отново зазвъня. Мартин погледна екрана и тежко въздъхна.
— Ако не вдигна, ще звъни цял ден — каза той.
— Тогава вдигни и ѝ кажи ясно: няма да ходим. Точка.
Мартин натисна зеления бутон.
— Марти! — гласът на майка му прозвуча почти панически. — Защо не вдигаше? Помислих, че нещо се е случило!
— Мамо, току-що говорихме…
— Е, кога идвате? — прекъсна го Таня Лъвова. — Трябва да си направя сметката! Всеки момент дъждът ще спре, ще може да се прекопават лехите!
— Няма да дойдем — каза Мартин и този път Десислава долови нещо ново в гласа му: твърдост.
— Как така няма да дойдете? — смая се майка му. — А аз? А помощта?
— Мамо, наеми работници. Ние ще ги платим.
— Марти! — в гласа на Таня Лъвова се прокрадна истерия. — Как можеш да ми говориш така! Аз разчитах на вас! Вече всичко съм планирала! А вие ме оставяте сама!
— Мамо, никого не оставяме. Не сме обещавали да помагаме.
— Не сте обещавали! А семейните връзки? Те нищо ли не значат вече?
Десислава видя как Мартин отново започва да омеква. Свекърва ѝ умееше безпогрешно да натиска точно копчето на вината.
— Мамо — каза той уморено, — добре, хайде… ще дойдем за няколко часа…
— Не! — прекъсна го Десислава и взе телефона от ръката на мъжа си.