Трябва ни просто да останем вкъщи, да се наспим, да си поемем въздух и да се съвземем малко…
— Да се наспите! — възмути се свекърва му, сякаш беше чула нещо неприлично. — А на мен кой ще ми помогне? На седемдесет и две години съм, а сама мъкна чували с пръст!
— Мамо, защо изобщо ги мъкнеш тези чували? — в гласа на Мартин вече прозираше не само умора, но и безсилие. — Защо ти е тази градина на всяка цена? В магазина има всякакви зеленчуци, можеш да си купиш каквото поискаш.
— От магазина! — изсумтя презрително Таня Лъвова. — Там всичко е наблъскано с химия! Домашното си е домашно. Чисто, без отрови. А и земята дава живот. Човек трябва да има допир до нея, не само да седи като залепен пред компютъра!
Десислава се отпусна на стола до мъжа си и тихо хвана ръката му. По лицето му личеше колко усилие му коства да не избухне. Той стискаше зъби и се опитваше да запази спокойствие.
— Мамо — започна Мартин, като нарочно говореше бавно и равномерно, — уважаваме това, че обичаш вилата и градината. Но това е твое занимание, твое желание. Ние никога не сме те молили да садиш зеленчуци. И още отначало ти казахме, че няма да можем да помагаме. Моля те, наеми някого или се разбери с някой съсед…
— Да наема хора! — извиси глас Таня Лъвова. — Чужди хора да ми влизат в двора, докато собственият ми син стои отстрани! Докъде я докарахме! Цял живот съм се трепала за вас, а сега не можете един ден да отделите за майка си!
— Мамо, не си се трепала за нас! — тонът на Мартин стана по-твърд. — Ние сме възрастни, самостоятелни хора. Имаме свое семейство, свой ритъм, свой живот…
— Свое семейство! — прекъсна го тя остро. — А аз каква съм? Чужда ли съм ти? Аз съм те родила, отгледала, изучила! И сега някаква глезла се оказва по-важна от майка ти!
Десислава усети как кръвта нахлува в лицето ѝ. „Някаква глезла“ — след пет години брак. За Таня Лъвова тя все още не беше съпруга на сина ѝ, а временна прищявка, досадно отклонение, което все някога щеше да изчезне.
— Мамо, не смей да говориш така за Десислава! — рязко каза Мартин.
— А какво толкова съм казала? — престори се на учудена свекърва му. — Само назовавам нещата с истинските им имена. Преди винаги помагаше. Откакто си с нея, все нещо ти забранява.
— Жена ми нищо не ми забранява! — Мартин се изправи и започна да крачи из кухнята. — Това е наше общо решение. Не искаме да прекарваме всяка събота и неделя в копане, садене и плевене!
— Да прекарвате! — подсмръкна обидено Таня Лъвова. — Така ли наричаш помощта към собствената си майка? Загубено време? А аз за кого се старая? За вас! Да имате истинска храна на масата, а не купешки боклуци!
Десислава забеляза как челюстта на Мартин се стегна. Познаваше този израз. Още малко и търпението му щеше да се скъса. Таня Лъвова умееше с хирургическа точност да натиска най-болезнените места.
— Таня Лъвова — обади се тихо Десислава, — може би все пак има начин да се разберем. Ние можем да помогнем да намерите човек за градината. Дори ще платим труда му…
— Не ми трябват парите ви! — сряза я свекървата. — На мен ми трябва подкрепа от семейството. Искам синът ми да не забравя кой го е отгледал!
— Но той не е забравил! — не издържа Десислава. — Помагаме ви с пазаруването, водим ви по лекари, участвахме и в ремонта на апартамента. Но градината е ваш избор, не наш.
— Мой избор! — гласът на Таня Лъвова затрепери от възмущение. — Целият ми живот е минал заради семейството! Всичко съм правила за вас! А сега ми казвате, че било мой избор. Неблагодарници!
Мартин спря насред кухнята и си пое дълбоко въздух.
— Мамо, стига — произнесе той уморено. — Стига с това емоционално изнудване. Днес няма да ходим на вилата. Утре също няма да ходим. Имаме право да си починем.
— Право на почивка! — изсмя се горчиво свекърва му. — А майката няма ли право на подкрепа от децата си? Или майката има само задължения и никакви права?
— Майката има право да помоли — отвърна Мартин с твърд глас. — А децата имат право да откажат.
— Да откажат на собствената си майка! — Таня Лъвова почти заигра сцена, макар публиката ѝ да се състоеше само от сина ѝ и снаха ѝ. — Как можете! Не ви искам кожено палто, не ви искам почивка на море! Искам помощ. За нещо свято!
Десислава усети как гневът се надига в нея като гореща вълна. Пет години търпеше тези номера. Пет години слушаше обвинения, че са мързеливи, неблагодарни, егоисти. Пет години преглъщаше отговорите си, защото Мартин я молеше да не се кара с майка му.
— Таня Лъвова — каза тя, стараейки се гласът ѝ да не трепне, — ние не сме мързеливи. Работим от сутрин до вечер. Имаме право поне през уикенда да останем у дома.
— Право, право! Само права знаете! — вече крещеше свекървата. — А задълженията? Задълженията към семейството, към по-възрастните? Аз ви хранех, когато нямахте пари! Носех ви ядене, помагах ви, когато се оженихте! А сега не можете дори краставици да ми помогнете да засадя!
— Не сме ви молили за това! — избухна Десислава. — Казвахме ви, че ще се справим сами!
— Не сте ме молили! — изсмя се високо Таня Лъвова. — Ядяхте ми баниците, манджите, супите, а сега изведнъж не сте ме били молили! Неблагодарни сте до един!
Мартин посегна и взе телефона от ръката на жена си.
— Мамо, спри — каза той ледено. — Спри веднага. Нямаш право да говориш така с Десислава.