— Уикендите си ще прекарвам така, както аз реша! Не ме интересува нито какво ви трябва, нито какво ще си помислите за мен! — рязко прекъсна снахата свекърва си.
Десислава отвори очи, но миг по-късно ги присви от ярката светлина, която се промъкваше през полуспуснатите завеси. Първата ѝ мисъл я стопли като глътка хубаво кафе: събота е!
За първи път от три седмици насам двамата с Мартин нямаше нужда да ходят никъде, да се срещат с когото и да било или да се хвърлят към някаква спешна задача. Тя се протегна блажено под завивката, наслаждавайки се на мекотата ѝ и на тишината в апартамента.
До нея Мартин дишаше равномерно, заровил лице във възглавницата. Тъмната му коса стърчеше във всички посоки, а върху лицето му имаше такова спокойно изражение, каквото Десислава не беше виждала отдавна.
През последните месеци и двамата работеха на предела на силите си. В рекламната агенция, където Десислава беше арт директор, се бяха струпали срокове и кампании една след друга. При Мартин положението не беше по-леко — в IT фирмата проектите се трупаха без край. Прибираха се късно вечер, вечеряха почти без да си говорят, после се просваха в леглото и заспиваха на секундата.
Десислава стана внимателно, за да не го събуди, и се отправи към кухнята. Навън дъждът почукваше по прозорците — точно такова време, в което човек трябва да си остане у дома, да се увие в одеяло и да не върши абсолютно нищо. В главата ѝ вече се оформяше идеалната мързелива сутрин: кафе, пресен кроасан от близката пекарна, може би филм, може би книга…
Острият звън на телефона разсече тези приятни планове така, както мълния разцепва сухо дърво.
— Ало? — обади се тя с дрезгав от съня глас и погледна екрана, където светеше познатото име: „Таня Лъвова“.
— Деси, миличка, будна ли си вече? — гласът на Таня Лъвова звучеше бодро, сякаш беше станала още в пет сутринта и вече бе отметнала половината си задачи за деня.
— Добро утро, Таня Лъвова — постара се Десислава да отговори възможно най-любезно.
— Слушай сега, мислех си… Днес времето е хубаво, нищо че вали. Точно е за вилата! Време е да се садят картофите, да се подготвят лехите. Вие с Мартин кога ще тръгнете? До обяд ще сте тук, нали?
Нещо в Десислава сякаш изпращя. Тя тихо притвори вратата на спалнята, за да не събуди Мартин.
— Таня Лъвова, ние с Мартин бяхме решили днес да си останем вкъщи. Много сме изморени и наистина имаме нужда от почивка…
— Почивка? — в гласа на свекърва ѝ веднага се появи метална острота. — А работата на чист въздух какво е, ако не почивка? Вие там, в малките си офиси, само се съсипвате! Трябва да пипнете земя, да поработите с ръце — тогава и здраве ще имате, и настроение!
Десислава си пое дълбоко въздух. Тази тема се връщаше отново и отново. Таня Лъвова, която беше прекарала живота си първо като учителка, а после като заместник-директор, просто не можеше да разбере как някой не обожава работата по вилата. За нея градината не беше обикновено занимание, а почти смисъл на съществуването.
— Разбираме, че вие обичате да работите в градината — каза Десислава с усилие да запази спокоен тон, — но ние ви казахме честно, че няма да помагаме. Имаме други планове за уикенда.
— Какви планове? — прекъсна я Таня Лъвова. — Да лежите на дивана ли? На вашите години аз работех от тъмно до тъмно и не се оплаквах! Знаеш ли колко струват картофите в магазина? А колко химия има в тях? Не, друго си е домашното — чисто, свое.
Десислава прехапа устни. Този разговор се повтаряше всяка година. Свекърва ѝ упорито засаждаше зеленчуковата градина, макар реколтата да стигаше най-много за няколко месеца, а после пак купуваше останалото от магазина. Но да ѝ го обясниш беше напълно безсмислено.
— Таня Лъвова, нека го обсъдим с Мартин, когато се събуди…
— Какво има да обсъждате? — гласът отсреща стана още по-режещ. — Синът е длъжен да помага на майка си! Това е свещен дълг! А ти, като негова жена, трябва да го подкрепяш, не да го разваляш!
Последната дума я жегна болезнено. Десислава усети как гневът се надига в гърдите ѝ.
— Аз не развалям никого. Просто искаме да си починем.
— Да си починете! — изсумтя надменно Таня Лъвова. — По мое време хората знаеха какво е труд и какво е уважение към по-възрастните. А вие мислите само за себе си!
В този момент от спалнята се появи съненият Мартин, обут в домашно долнище и с разтеглена тениска. Щом видя жена си с телефона в ръка и напрегнатото ѝ лице, той само поклати глава с разбиране.
— Мама? — попита тихо.
Десислава кимна и му подаде телефона.
— Добро утро, мамо — каза Мартин и включи високоговорителя.
— Марти, милото ми момче! Мислех, че вече се стягате да тръгвате! На вилата има толкова работа, сама няма да се оправя!
Мартин разтри основата на носа си — жест, който Десислава добре познаваше като знак, че раздразнението му започва да расте.
— Мамо, говорили сме за това много пъти. Няма да помагаме в градината. И ние имаме собствен живот, свои планове…
— Какви планове? — гласът на Таня Лъвова вече звучеше обидено. — Какво може да е по-важно от това да помогнеш на собствената си майка?
— Мамо, моля те, чуй ме… — Мартин седна на кухненската маса и уморено отпусна глава върху ръката си. — Работим по дванайсет часа на ден. Последния месец аз работих дори през почивните дни. Десислава също е напълно изтощена.