— Десислава! — сепна се Мартин.
Тя обаче вече беше доближила телефона до ухото си.
— Таня Лъвова — произнесе тя отчетливо, като се стараеше гласът ѝ да не трепне, — няма да дойдем. Нито днес, нито утре.
Отсреща за миг настъпи объркано мълчание.
— Как така няма да дойдете? — не повярва свекърва ѝ. — А аз какво да правя сега?
— Това, което бихте направили, ако нямахте син — отвърна Десислава твърдо. — Наемете хора, помолете съседи или просто се откажете от част от работата.
— Как смееш! — изписка Таня Лъвова. — Ти ли ще ми казваш какво да правя? Аз не съм ти майка, че да ми раздаваш съвети!
— Точно така — каза спокойно Десислава. — Не сте ми майка. Затова и нямате право да изисквате каквото и да било от мен.
— Мартине! — извика свекърва ѝ така, че гласът ѝ прониза слушалката. — Чуваш ли как жена ти ми говори? Ще ѝ позволиш ли да се държи така с майка ти?
Мартин стоеше до нея като човек, разкъсван на две. Десислава виждаше колко му е трудно. Виждаше и онова старо, познато колебание, което винаги се появяваше, когато майка му започнеше да натиска върху чувството му за дълг. И точно тогава тя разбра, че ако сега не издържи, всичко ще започне отначало.
— Таня Лъвова — продължи тя, вече с по-хладен и твърд тон, — аз не съм ви длъжна с нищо. Ние с Мартин сме възрастни хора. Имаме собствен дом, собствени планове и собствен живот. Не сме длъжни да жертваме всяка събота и неделя за вашето занимание.
— Занимание! — задави се от възмущение свекърва ѝ. — Чу ли я, Мартине? Нарече градината ми занимание!
— Да, занимание е — не отстъпи Десислава. — И то лично ваше. Никой не ви е принудил да садите картофи, домати и каквото още сте решила. Правите го, защото искате. Това е ваше право. Но наше право е да не участваме.
— Безсрамница! — просъска Таня Лъвова. — Още от самото начало знаех, че не си за нашето семейство! Нямаш чувство за род! Мислиш само за себе си!
— Да, мисля за себе си — отвърна Десислава без да повиши глас. — Мисля и за мъжа си. И за нашето семейство. И знаете ли какво ще ви кажа още?
Мартин я погледна напрегнато. Тя пое дълбоко въздух. Думите, които години наред беше преглъщала, най-сетне излязоха на глас:
— През почивните си дни ще правя това, което аз искам. Не ме интересува от какво имате нужда и какво мислите за мен.
В слушалката настъпи такава тишина, сякаш връзката беше прекъснала. Дори Мартин я гледаше с широко отворени очи, изненадан от прямотата ѝ.
— Какво… какво каза? — прошепна след малко Таня Лъвова.
— Казах истината — отговори Десислава. — Моите почивни дни са мои. Ще ги прекарвам така, както преценя. А мнението ви за мен вече не ме засяга.
— Мартине! — изкрещя свекърва ѝ. — Слушаш ли как жена ти говори на майка ти? Това ли ще търпиш?
Мартин бавно пристъпи към Десислава и сложи ръка на рамото ѝ. После я прегърна, сякаш най-после беше избрал на коя страна да застане.
— Мамо — каза тихо, — Десислава е права. Имаме право на собствен живот.
— Право! Все право! — започна да повтаря Таня Лъвова истерично. — Само за права говорите! А любовта? А уважението? А благодарността?
— Мамо — въздъхна Мартин уморено, — любовта не се измерва с това колко часа сме прекарали в лехите. А уважението не може да върви само в едната посока.
— Аз цял живот съм те обичала! — проплака тя. — Цял живот! А ти…
— И аз те обичам, мамо. Но любовта не означава да живея така, както ти си решила вместо мен.
Отсреща дишането ѝ стана накъсано. После гласът ѝ изведнъж се сниши и стана студен, обиден.
— Значи няма да дойдете?
— Не, мамо. Няма да дойдем.
— Разбирам — каза Таня Лъвова ледено. — Всичко ми е ясно. Значи чуждите хора са ми по-близки от собственото ми семейство. Добре. Ще го запомня.
И затвори.
В кухнята остана само тишината. Десислава още държеше телефона в ръка, а Мартин стоеше до нея, без да каже нищо. Навън дъждът продължаваше да потропва по перваза. От съседния апартамент се чуваше приглушена музика, а някъде във входа тежко се хлопна врата.
— Обиди се — промълви най-сетне Мартин.
— Да — кимна Десислава. — И знаеш ли какво? Нека се обижда.
Той я погледна изненадано, сякаш не очакваше от нея такава категоричност.
— Мартине, докога ще продължава това? — Тя седна на масата и го погледна право в очите. — Докога ще живееш така, сякаш всяко „не“ е престъпление? Ние сме големи хора. Имаме семейство, планове, работа, умора, желания. Не сме длъжни всяка седмица да се отчитаме пред майка ти.
— Но тя е сама — измърмори той. — И наистина остарява…
— Тя е на седемдесет и две, но е напълно с ума си и е достатъчно здрава, за да взема решения. Може да плати на някого, може да помоли съседите, може просто да намали градината. Вместо това избира да страда показно и после да ни обвинява за собствените си решения.
Мартин седна срещу нея. След миг протегна ръка и хвана нейната.
— Права си — каза тихо. — Знам, че си права. Просто… трудно ми е. От дете съм свикнал да се чувствам виновен всеки път, когато ѝ откажа.
— Разбирам те — отвърна Десислава по-меко. — Но не можем да пожертваме целия си живот само защото тя не умее да приема отказ.
Той кимна бавно и стисна пръстите ѝ по-силно.
— Знаеш ли — каза след малко с едва забележима усмивка, — хареса ми как ѝ го каза. „През почивните си дни ще правя това, което аз искам.“ Беше честно. И много ясно.
— Омръзна ми да преглъщам — призна Десислава. — Омръзна ми да се чувствам виновна, че искам да си почина след работната седмица. Омръзна ми да се извинявам за това, че имам собствен живот.
— И сега какво ще правим? — попита Мартин.
Десислава го погледна, а на лицето ѝ бавно се появи спокойна усмивка.
— Това, което бяхме планирали.