Сякаш се скъса окончателно, а после се събра отново — не като болка, а като леден, стегнат възел.
Седнах пред лаптопа. Отворих сайт за работа, после регистъра на частните съдебни изпълнители. Пръстите ми трепереха толкова силно, че едва улучвах клавишите, но се принудих да чета ред по ред. Оказа се, че на мое име има осъден кредит за десет хиляди лева. Изтеглен преди две седмици. Подписът уж беше мой. Само че не беше. Беше груба фалшификация.
Огнян влезе в спалнята и ме завари пред екрана. Погледна лаптопа, после мен, и устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.
– Да не би да си решила да бягаш? – изсумтя той. – Къде ще идеш? Кой ще те вземе такава — без пари, без занаят, без нищо? Не се напъвай, Надежда. Само ще си докараш още беди.
Затворих лаптопа бавно и го погледнах с празен, спокоен поглед.
– Разбира се, мили. Просто търсех нова рецепта за патица.
На следващата сутрин станах още по тъмно. Направих му закуска — омлет, кафе, пресен хляб. Огнян се учуди, но не попита нищо. Само ме потупа по рамото, както се потупва послушно куче, и тръгна към офиса.
Щом вратата се затвори след него, набрах Дарина Софийскиа.
Дарина беше моя приятелка от училище. Станала беше адвокат — и то много добър. Не се бяхме виждали почти три години, защото Огнян „не харесваше влиянието ѝ“. Когато седнахме в кафенето, тя първо видя превързаната ми длан и пребледня.
– Надежда, какво е това?
– Паднах – усмихнах се накриво. – Някой ми дръпна стола.
Разказах ѝ всичко. За вечерята. За кредита. За бележката от бутика. За думите им, че съм празно цвете. Дарина ме слушаше без да ме прекъсва. Само челюстта ѝ се стягаше все по-силно.
– Какво искаш да направим? – попита тя, когато млъкнах.
– Първо — проверка на фирмата. Всичко е регистрирано на мое име и имам право да знам какво се случва там. Второ… възможно ли е апартаментът да се продаде бързо, преди той да се усети?
– Жилището е твое наследство. Той е само с адресна регистрация там. Но ремонтът… може да се опита да иска обезщетение в съда.
– Не ме интересува. Искам всички да останат без удобната си сцена. И още нещо, Дарина… трябва да разбера коя е Албена Христова.
Вечерта, докато Огнян го нямаше, разрових антрето и горните шкафове. Търсех старите документи за апартамента. Вместо тях попаднах на албум, който не бях отваряла от години. Между страниците му беше пъхнато съдебно постановление отпреди две години.
Огнян вече беше взимал кредит на мое име. Голям. Още тогава е имало просрочия. Подписът ми беше очевидно подправен, но печатът на фирмата беше истински. Значи просто го беше взел от кутията ми с документи.
В този момент телефонът му иззвъня на нощното шкафче. Беше го забравил вкъщи. На екрана светеше: „Зайчето“.
Вдигнах.
– Котенце – разля се женски глас, сладникав и уверен, – кога най-после ще зарежеш тая кокошка? Татко вече пита кога ще идвате на сватосване. Не мога повече да чакам, Огнянчо. Нали всичко между нас е сериозно? Обеща ми.
С моя телефон незабелязано пуснах запис. Албена Христова — защото нямаше съмнение, че е тя — продължи да чурулика. Говореше за бъдеща сватба, за това как „татко“ щял да помогне с бизнеса, и как „онази вещица така или иначе не може да роди, а аз ще ти дам син“.
Слушах и се усмихвах. Диктофонът ми беше хубав. Записваше ясно.
Същата вечер, докато дъвчеше кюфте, Огнян подхвърли между другото:
– Между другото, мама иска да се премести при нас. В старата стая на баба ти. А и на теб ще ти е полезно да се грижиш за възрастна жена. Току-виж си изкупила някой грях.
Пред очите ми изплува папката с дълговете и записът с гласа на Албена.
– Разбира се, скъпи – отвърнах меко. – Нека го обсъдим в петък, на голяма семейна вечеря. Ще приготвя изненада за всички.
Огнян кимна доволно. Изобщо не усети примката.
Петък дойде по-бързо, отколкото очаквах. Облякох онази червена рокля, с която бях в деня, когато Огнян ми предложи брак. Когато Галина Цветанова ме видя на прага, изсъска:
– Нагласила се е като за витрина.
Не ѝ отговорих. Просто влязох в хола.
Къщата отново беше пълна с роднини. Същите лица. Същата маса. Дори покривката беше същата, само петното от патицата бяха поизтъркали. Огнян изглеждаше отпуснат и самодоволен. Мислеше, че съм се пречупила. Че съм приела ролята си.
Когато сервираха основното, станах с чаша в ръка. Вътре имаше сок. Всички застинаха. Огнян се напрегна, но аз му се усмихнах.
– Скъпи мои – започнах звънко, почти тържествено, – на предишната вечеря Огнян Борисов много ясно ми обясни къде е мястото ми. Аз си направих изводите. Мястото на съпругата е да пази спокойствието на мъжа си. Затова искам да поздравя Галина Цветанова и Огнян с разширяването на жилищната площ.
Извадих папката с документите и я поставих върху масата.
– Ето копие от договора за покупко-продажба.