Аз, Надежда, стоях насред хола в дома на родителите на Огнян, с патица в ръце. Беше печена, с ябълки — точно както я обичаше свекърва ми. Галина Цветанова седеше начело на масата и ме пронизваше с такъв поглед, сякаш не носех празнично ястие, а нещо отвратително и мъртво. В същия момент Огнян се изправи с чаша в ръка. Лицето му беше тържествено, почти официално, все едно не се намираше на семейна вечеря, а на заседание на управителен съвет.
— За семейните ценности — произнесе той, като огледа роднините един по един. — За това всеки да знае мястото си и да уважава традициите.
Всички около масата одобрително закимаха. Братът на Огнян, Атанас Валентинов, ме премери с насмешлив поглед. Жена му, Десислава Мартинова, заби очи в чинията си. Огнян ми посочи стола с жест. Усмихнах се и понечих да седна. Пригладих роклята си и вече усещах ръба на седалката под коленете си, когато изведнъж столът изчезна изпод мен.
Трясъкът беше оглушителен. Паднах на пода, опитах се да се подпра с ръка и парчета от счупеното плато се забиха направо в дланта ми. Патицата се стовари върху скъпия килим, а мазни късове се разпиляха по паркета. Настъпи такава тишина, че ясно се чуваше тиктакането на часовника в трапезарията.
— Казах ти, че първо сядат мъжете — гласът на Огнян прозвуча силно, умишлено спокоен. — После идват жените. Запомни си мястото, кучко. Не ти ли е ясно още, че тук си никоя?
Седях на пода сред мазните петна и натрошения порцелан. Дланта ми пареше, кръвта се стичаше по пръстите. Вдигнах очи към Огнян. Не беше пиян. Стоеше над мен напълно трезвен, доволен, а в погледа му блестеше тържество.
Галина Цветанова стисна устни с отвращение и подхвърли:
— Огняне, защо чак така грубо? Можеше просто да ѝ изсъскаш. Тя и без това е глуповата, от първия път не разбира.
Атанас Валентинов изсумтя. Десислава Мартинова сведе глава още по-ниско. Аз обаче се изправих бавно. Не заплаках. Погледнах окървавената си ръка, после — мъжа си.
— Чух те, Огняне — казах с толкова леден глас, че дори свекърва ми спря да дъвче. — Запомних къде ми е мястото. Но ти още на тази маса ще се задавиш, мили мой.
След тези думи тръгнах към спалнята. Зад гърба ми избухна възмутен шум, но не се обърнах.
В банята дълго вадих стъклените и порцеланови парченца от дланта си. Кръвта се стичаше в мивката на розови струйки, а заедно с нея сякаш изтичаше и онази тъпа покорност, с която бях живяла през последните пет години. Гледах отражението си в огледалото и си припомнях как беше започнало всичко.
Преди пет години Огнян ми изглеждаше като спасение. Баща ми току-що беше починал и ми бе оставил застраховка — около 60 000 лв. Бях смазана, объркана, без опора. Тогава се появи той: силен, уверен, човек, който буквално ме хвана за ръка и ме поведе. Жилището, в което заживяхме, беше наследство от баба ми. Огнян предложи да направим скъп ремонт — „за да стане като за хората“. Съгласих се. Колата купихме с парите от застраховката на баща ми, но я регистрирахме на името на съпруга ми — „за по-удобно“. Малката фирма записахме на мое име, защото на Огнян „не му отивало по положение“. Той ме убеди, че така е правилно.
После започна истинското. Не изведнъж, а капка по капка. Първо коментираше всяка хапка, която слагах в устата си: „Ще станеш дебела.“ След това ми забрани да се виждам с приятелки: „Пак ли ще клюкарствате? По-добре измий пода.“ Напуснах работа, защото според него „жената трябва да пази дома“. А когато забременях за първи път и започнах да кървя, той дори не ме закара в болницата. Каза, че имал важна среща. Вторият спонтанен аборт се случи година по-късно. Третият — преди година и половина. Лекарката ми го каза направо: „Хроничен стрес, Надежда. Организмът ви просто не издържа.“
А Огнян пред хората въздишаше и ме наричаше безплодна. Негодна. Дефектна. И аз му вярвах. Наистина вярвах, че проблемът е в мен.
Превързах ръката си и се върнах в спалнята. От джоба на сакото на Огнян, преметнато върху стола, се чу леко шумолене. По навик бръкнах и извадих смачкана касова бележка. Беше от луксозен бутик за бельо. Размерът не беше моят. На гърба с химикал беше написано: „На моя тигър от зайчето. Чакам петък.“
В този миг вътре в мен нещо се прекърши.