Магдалена знаеше, че на Цветелина може да се разчита. Не беше от онези познати, които кимат, обещават и после изчезват — беше човек, който разбираше от половин дума.
— Здравей, Цвете, Магдалена съм. Имам проблем. Голям.
— Какво е станало? Да не са отменили пътуването?
— Да беше само това… Свекърва ми ни отмъкна почивката.
— Моля?! И ти наистина им я даде?
— Нямах избор. Пристъп, линейка, Кирил в паника… Слушай ме внимателно. След малко при теб ще дойде Ясмина, уж да прехвърли резервацията. Направи така, че да си тръгне убедена, че всичко е наред. Само че документите… да не са съвсем същите.
— Какво точно искаш да кажеш?
— Нашата резервация я анулирай. Парите ми ги върни по картата, но тихо, без обяснения. А за тях резервирай друга. Най-евтината възможна оферта, нещо в последния момент. От типа „Фортуна, две звезди“.
— Магдалена, това ще е пълна дупка.
— Никак не ме интересува. Важно е да е евтино, далеч от всичко хубаво и без храна.
— А във ваучера какво да пиша?
— Напиши „пет звезди“. Преправи го, както си знаеш. Кажи ѝ, че системата е дала различно име на хотела, но всичко е същото. Ясмина ще го глътне. И добави „ол инклузив“, да им е сладко тръгването.
— Маги… това вече е жестоко.
— Жестоко е да ми вземат почивката пред очите. Моето е справедливост. Действай. Ще платя и тяхната дупка, не се тревожи.
Към десет Ясмина пристигна.
Беше вече с широка шапка, огромни тъмни очила, които закриваха половината ѝ лице, а до нея Виолета дъвчеше шумно дъвка и не вдигаше очи от телефона си.
— Готови ли са документите? — попита Ясмина, без дори да поздрави. — Таксито чака.
Магдалена не каза нищо. Само ѝ подаде плик.
Вътре имаше билети за автобус и ваучери, разпечатани на цветния принтер на Цветелина. Името на хотела звучеше обещаващо — „Sun Beach Garden Hotel“. На хартия изглеждаше почти луксозно. В действителност това беше занемарена планинска база на около петдесет километра от Ботевград, където пращаха туристите, за които вече никой не се бореше.
— А парите? — веднага се сети Ясмина. — Мама каза, че ще ни дадеш хиляда и осемстотин лева.
Магдалена отвори портмонето си и извади сто лева.
— Това имам. За магнитчета ще ви стигнат.
Ясмина изкриви устни.
— Скъперници… Хайде, Виолета, взимай куфарите.
След минута вратата се затвори зад тях.
Магдалена остана неподвижна в коридора, облегната на касата. Сърцето ѝ блъскаше така, сякаш щеше да изскочи.
„Господи, само да тръгнат. Само да не се сетят да четат дребния шрифт.“
Но почти веднага се успокои. Ясмина никога нищо не проверяваше. Тя беше свикнала светът да ѝ поднася най-доброто, без да задава въпроси и без да полага усилия.
По-късно щеше да се чуе точно онзи писък, който Магдалена си представяше: „Ти, мръснице! Къде ни прати?!“ Ясмина щеше да крещи от другия край на страната, докато Кирил я гледа с отворена уста и с ужас в очите. А Магдалена щеше спокойно да вземе телефона и да произнесе само едно изречение, от което на него изведнъж щеше да му стане смешно.
Денят обаче мина тихо.
Кирил се прибра от работа с лице на виновно дете. Носеше торта, сякаш захарта можеше да залепи счупеното.
— Маги… как си? Поуспокои ли се?
— Спокойна съм — отвърна тя, докато режеше салата. — Сядай да ядеш.
— Потеглили са — каза Кирил, загледан в телефона си. — Мама се обади. Качили са се, щастливи са.
— Е, слава богу.
— Маги, прости ми… Догодина ще… кълна се…
— Яж, Кириле.
Пет часа по-късно телефонът иззвъня.
На екрана светеше името „Ясмина“.
Магдалена включи високоговорителя.
— АЛООО! — изрева Ясмина така, че котката, която спеше на перваза, подскочи и тупна на пода. — МАГДАЛЕНА! ТИ, ГАДИНО! КЪДЕ НИ ДОВЕДЕ?!
Кирил се задави с чая.
— Ясмина, какво ти става? — заекна той. — Какво се е случило?
— ТОВА Е КОЧИНА! — пищеше тя. — В двора се разхождат кокошки, басейн няма! Има някаква празна яма, пълна с боклуци! Стаята… железни легла като в болница! Няма климатик, няма вода!
Отзад се чу ревът на Виолета:
— Мамо! Искам вкъщи, тук мирише гадно!
— И храна не ни дават! — продължи да вие Ясмина. — Отивам на рецепцията и питам: „Къде е вечерята? Ние сме с ултра ол инклузив!“