Лицето ѝ се наля с кръв.
— Ох… ох, сърцето ми… Прободе ме… Кириле! Вода! Викайте линейка! Ще кажа на лекарите, че собственият ми син докара майка си до инфаркт!
Кирил пребледня като платно, скочи от мястото си и започна трескаво да рови из кухненските шкафове за някакви капки.
— Мамо, недей! Мамо, успокой се, моля те!
После погледна към Магдалена. Очите му бяха като на пребито куче — уплашени, безпомощни, умоляващи.
— Магдалена… Виждаш я, зле ѝ е… Хайде да им го дадем, а? Наистина… Виолета има по-голяма нужда. А ние… ние ще отидем друг път…
Магдалена се взря в мъжа, с когото делеше живота си вече петнайсет години, и в този миг разбра: той се беше предал.
Заради евтиния театър на майка си бе предал нея. И общата им мечта.
— Ти сериозно ли ще подариш нашата почивка? — попита тя тихо.
— Стига, Магдалена, не започвай и ти! Това е майка ми!
Стефка Емилова леко отвори едното си око, колкото да се увери, че синът ѝ е „схванал намека“, после отново изстена мъчително и завъртя очи към тавана.
— Добре — произнесе Магдалена с глас, студен като лед. — Вземайте я.
— Детето трябва да иде на море, а вие и на вилата ще изкарате! — отсече свекървата, като продължаваше да се държи за гърдите. Магдалена беше очаквала съпругът ѝ да я защити, но той само я гледаше умолително. И тогава ѝ стана ясно: тяхната ваканция приключи, преди изобщо да започне.
След десет минути Стефка Емилова си тръгна, по чудо напълно излекувана от „наближаващия инфаркт“.
— Утре сутрин Ясмина ще мине за документите — подхвърли тя от прага. — Прехвърлете всичко на техните имена. И им дайте пари за път, за екскурзии, за разни нужди. Хиляда и осемстотин лева ще стигнат, не се стискайте.
Вратата се тресна след нея.
Магдалена остана неподвижна насред коридора.
Кирил предпазливо пристъпи към нея и се опита да я прегърне.
— Маги, не ми се сърди… Не издържам, когато тя започне така…
Тя рязко се отдръпна.
— Не ме докосвай.
Влезе в банята и пусна водата докрай, за да заглуши всичко.
Седна на ръба на ваната и се разплака.
Не заради пропадналата почивка. Плачеше от унижението.
Пред очите ѝ вече се появяваше утрешната сцена: Ясмина пристига — онази „бедна вдовица“, която всъщност отдавна живееше с един арменец, търговец на пазара, но криеше връзката си, за да не изгуби социалните помощи.
Щеше да доведе и Виолета — тринайсетгодишната ѝ едра дъщеря, която вече пушеше и пращаше учителите си по дяволите с най-груби думи.
Щяха да вземат билетите и после да се смеят:
„Пак намерихме балъци да платят вместо нас.“
А Магдалена можеше спокойно да отиде на вилата и да копае лехите.
„Мразя ги — мислеше си тя. — Мразя ги до един. И Кирил също. Страхливец. Мекушав безгръбначен човек.“
В този миг най-много ѝ се искаше да напълни един куфар и да си тръгне. Но къде? Апартаментът беше на кредит, оставаха още пет години изплащане. Да напусне означаваше да остави всичко в техните ръце.
Не. Бягството не беше решение.
Магдалена избърса сълзите си и се погледна в огледалото.
Лицето ѝ беше подпухнало, зачервено, измъчено. Само очите ѝ бяха други — остри, гневни, опасни.
— Добре тогава — каза тя на отражението си. — Искате море? Ще получите такава морска почивка, че няма да я забравите до края на живота си.
— Не плачи, мила, догодина ще отидем — опита се да я утеши по-късно Кирил.
Той дори не подозираше, че тя не плаче от тъга, а от ярост. И че в главата ѝ вече се оформяше планът за една наистина „незабравима“ роднинска ваканция.
През нощта Магдалена не мигна. Лежеше до хъркащия Кирил и мислеше.
Постепенно планът се подреди в съзнанието ѝ — подъл, твърд, почти народно-справедлив отговор на чуждата наглост.
На сутринта, веднага щом Кирил излезе за работа — този път по-рано от обикновено, сякаш бягаше, само и само да не срещне погледа ѝ — Магдалена взе телефона и набра Цветелина.
Цветелина работеше в туристическата агенция, от която бяха купили почивката, и беше нейна позната още от детските години.