Зълвата ни отмъкна почивката в Турция. Само че не подозираше какво я чака
— Дайте вашата ваканция на нас, на роднините им е по-нужна! — изписка свекървата.
Магдалена тъкмо минаваше с ютията по летния си сарафан. Уредът съскаше и изхвърляше пара, но тя дори не усети как си опари пръста.
В главата ѝ се въртеше само едно: „След дванайсет часа ще седя край морето и ще отпивам нещо ледено. Без отчети, без шофьори с пътни листове, без баланси и сметки.“
Тази почивка я чакаше цяла година. От всяка заплата заделяше по малко. Отказа се от ново палто, а Кирил — от въдицата, която си беше харесал. Бяха платили за двамата петзвезден хотел в Самоков, с ултра ол инклузив. Истински рай срещу пет хиляди лева.
До нея, върху дивана, стоеше отворен куфарът: бански, слънцезащитни кремове, плавниците на Кирил — всичко беше подредено и готово.
Звънецът на вратата изрева като сирена — продължително, настойчиво, направо изнервящо.
Магдалена подскочи и погледна часовника. Девет вечерта. Кой ли идваше по това време?
Кирил отиде да отвори.
След минута от коридора се чу онзи глас, от който стомахът на Магдалена винаги се свиваше на топка.
— Кирилчо! Отключено ли е? Ние сме! Трябва да поговорим, много важна работа е.
Свекървата, Стефка Емилова — професионална страдалка и заслужил майстор на манипулацията в Република България.
Магдалена изключи ютията, пое си дълбоко въздух, залепи на лицето си дежурната любезна усмивка и излезе в антрето.
Стефка Емилова вече събуваше обувките си, охкаше тежко и се подпираше на рамото на Кирил.
— Ох, кръстът ми… ох, краката ми… Магдалена, направи ми един чай с лимон и намери капки за сърце. Нещо пак започна да ме стяга.
Без да каже и дума, Магдалена се запъти към кухнята.
Пет минути по-късно Стефка Емилова вече седеше на масата и шумно сърбаше чай от чинийката. Винаги пиеше така, „по старовремски“, както обичаше да казва, макар да беше съвсем обикновена пенсионерка.
Кирил седеше срещу нея с наведена глава. Той предварително знаеше накъде отива разговорът. Усещаше го с цялото си тяло — след четирийсет години майчина дресировка това беше влязло чак в костите му.
— Та значи — Стефка Емилова остави чинийката на масата. — Работата е такава: Ясмина и Виолета трябва да отидат на море…
Магдалена застина с парцала в ръка.
— Стефка Емилова, радваме се за Ясмина. Нека заминат, сега има достатъчно пътувания и оферти.
— Не си ме разбрала — свекървата я изгледа тежко. — Те нямат пари. Ясмина е вдовица, горката самичка, помощите са жълти стотинки. А Виолета има аденоиди. Лекарят каза, че само морският въздух може да ѝ помогне, иначе — операция.
— И? — попита Магдалена, като почувства как кръвта ѝ започва да кипи отвътре.
— И вие ще помогнете. Нали сте семейство. Имате почивка, утре заминавате.
— Да, имаме — отвърна бавно Магдалена. — Ние я платихме. Ние събирахме парите за нея.
— Вие сте двама здрави като биволи! — Стефка Емилова тресна с длан по масата. — За вас морският въздух е глезотия, прищявка на разглезени хора! А за детето е въпрос на живот и смърт. Ще си починете и на вилата, и там има въздух. Реката мирише, вярно, ама за вас ще свърши работа.
— Мамо… — обади се Кирил плахо. — Не може така… Ние вече сме се настроили… Куфарите са стегнати…
— Настроили сте се! — изкряска свекървата. — А за племенницата си помисли ли? А за сестра си?
— Никаква сестра! — гласът ѝ стана още по-остър. — Не така съм те възпитавала! Егоист си! Станал си същият като жена си! Завистливи сте, само гледате вие да сте нахранени и доволни!
Тя се хвана за сърцето и театрално се олюля на стола.