— Не „нашия“. Моя. И отговорът ми остава същият — не.
— Значи дори няма да го обсъдим?!
— Обсъждаме го вече трета година, Мартине. Всеки декември. Различни са само думите, с които го поднасяш.
— Ти просто бягаш от отговорност! — изтърси той рязко. — По-лесно ти е да се затвориш зад стената си и да кажеш: „Това не ме засяга“.
— Защото наистина не ме засяга по начина, по който ти искаш — отвърна Невена спокойно. — Аз не съм се омъжила за майка ти. И не съм обещавала да живея в тричленно семейство.
Мартин скочи от стола.
— А ако ти кажа, че без това ние двамата няма накъде да продължим? Какво ще направиш тогава?
Невена го погледна дълго, без да мигне.
— Тогава явно и бездруго не сме тръгнали наникъде.
Между тях се спусна тишина — гъста, тежка, лепкава. Навън някой пускаше фойерверки преждевременно, накриво и без никакъв смисъл, както често се случва в панелните квартали още в средата на декември.
— Това заплаха ли е? — попита Мартин тихо.
— Не. За първи път просто казвам истината.
„Омръзна ми да ме разкъсвате на две“
— Уморих се, Невена — прокара той ръка през лицето си. — Наистина се уморих. Майка ми ме притиска. Ти ме притискаш. А аз стоя между вас като пълен глупак.
— Аз не те притискам — поклати глава тя. — Просто не се съгласявам.
— За теб е едно и също. Щом не стане както ти искаш, значи всички са срещу теб.
— Не. Щом не стане както ти искаш, аз автоматично ставам лошата. Егоистката. Безсърдечната.
— Ти сама се наричаш така.
— Не, Мартине. Ти ме наричаш така. Отдавна.
Той отново седна и заби поглед в масата.
— Днес тя каза… — започна глухо, сякаш думите го давеха, — че ако нещата продължат така, къщата така или иначе един ден ще остане за мен. Само че не била сигурна дали ще доживее дотогава.
Невена бавно вдигна очи към него.
— Ето. Най-после стигнахме до истинската причина.
— Не започвай пак.
— Не започвам. Слушам те. Само че ти в момента не мислиш как да ѝ помогнеш. Мислиш какво ще стане после.
— Това не е вярно!
— Вярно е. И ти го знаеш.
Мартин рязко се изправи.
— Знаеш ли какво? Отивам при нея. Още сега. А ти помисли. Наистина добре помисли. Нова година идва, Невена. Не е най-подходящият момент за ултиматуми.
— Това не е ултиматум — каза тя тихо след него. — Това е граница. Моята.
Вратата се тресна.
„Понякога и мълчанието взема решение“
Невена остана сама. В кухнята се смесваха мирисът на чай и студеният въздух, който се промъкваше през открехнатия прозорец. Отнякъде, вероятно от съседния вход, долиташе новогодишна реклама от телевизор.
Тя седна обратно и обви с длани чашата.
Всеки декември — едно и също. Само че тази година вече няма да се преструвам, че всичко ми е наред.
Телефонът мълчеше. Часовникът отмерваше секундите. Зад стъклото се сипеше мокър сняг.
След около час пристигна съобщение.
„При майка ми съм. Трябва да поговорим сериозно. След празниците.“
Невена изгаси екрана.
— След празниците — повтори на глас. — Разбира се.
Тя вече знаеше, че оттук нататък няма да стане по-леко. Предстояха не само скандали, а разговори и решения.