А този път Нова година нямаше да бъде начало, а черта, от която всичко започва да се брои наново.
Мартин се прибра на пети януари. Не на първи, не на втори, а точно тогава — когато празничната мъгла вече се разсейва и след нея остава онова тежко, лепкаво усещане, че нещо е тръгнало накриво.
Отключи със своя ключ. Бавно. Без да тръшне вратата. Сякаш предварително знаеше, че шумът би бил грешка.
— Прибрах се — каза той към празното антре.
— Чух — отвърна Невена от стаята. — Събуй се.
Той влезе, подреди обувките си една до друга, както го правеше преди, когато още вярваше, че такива дреболии имат значение. Закачи якето внимателно. В ръцете му нямаше торба с подаръци.
— Честита Нова година… със закъснение — промълви неловко, надниквайки в стаята.
— И на теб — каза тя, без да стане от дивана. — Как е майка ти?
— Добре — отговори прекалено бързо. — Един съсед помогнал с парното. Засега.
— „Засега“ при вас обикновено значи „докато пак стане проблем“ — кимна Невена. — Сядай, щом вече си тук.
Мартин седна. Няколко мига мълча, сякаш събираше смелост.
— Невена — започна той. — Трябва да поговорим. Без викове. Като зрели хора.
— Нямам нищо против — погледна го право в очите тя. — И аз повече не искам крясъци. Искам яснота.
„— Променила си се“
— Променила си се — изрече той. — Преди беше по-мека.
— Не — отвърна спокойно тя. — Преди търпях.
— Това е едно и също.
— Не е, Мартине. Търпението има смисъл, когато знаеш защо го правиш. Аз търпях, защото се страхувах от скандали.
— А сега вече не те е страх?
— Сега ме плаши друго. Да се събудя след още пет години и да разбера, че съм живяла чужд живот.
Той сведе поглед встрани.
— Майка ми каза, че си я зачеркнала.
— Не съм зачерквала никого — уморено отвърна Невена. — Просто отказвам да живея по нейния сценарий.
— Тя е възрастна жена.
— На шейсет и пет е. Когато ѝ е изгодно, има повече енергия от нас двамата взети заедно.
— Несправедлива си.
— Може би. Но поне съм честна.
Мартин издиша рязко.
— Знаеш ли какво ми каза на първи януари?
— Мога да се досетя.
— Каза ми: „Ако избереш нея, губиш мен.“
Невена бавно повдигна вежди.
— И ти дойде, за да ми го предадеш?
— Не — поклати глава той. — Дойдох, защото разбрах, че и двете ме поставяте пред избор. Ти и тя.
— Аз не съм те поставяла пред никакъв избор — гласът ѝ стана твърд. — Само ти показах къде минава моята граница.
— А това не е ли избор?
— Не. Това са условията, при които мога да живея.
„— Ти винаги поставяш себе си на първо място“
— Ти все себе си слагаш най-отпред — каза той с горчивина. — А аз? А майка ми?
— Някой все пак трябва да ме постави на първо място — отвърна тя спокойно.