— Даваш ли си сметка какво току-що каза? — Мартин стоеше насред кухнята с яке на гърба и телефон в ръка, без дори да си събуе обувките. — Казваш ми го през декември. Точно преди Нова година.
— Давам си — отвърна Невена спокойно и отпи от вече изстиналия чай. — Затова го казвам сега, а не когато стане късно.
— Късно кога? Когато майка ми съвсем се вкочани в онази къща? — гласът му се надигна. — Когато легне болна?
— Мартине, хайде без сцени — погледна го тя право в очите. — Преди малко се върна от нея. Жива е, здрава е и, както сам каза, „само се оплаква“.
— Тя не се оплаква, тя моли за помощ! Има разлика!
— Не — Невена остави чашата на масата. — Тя иска ти да направиш нещата така, както е удобно на теб. А ти искаш пак да стане по твоя начин, само че за моя сметка.
Мартин се изсмя кратко — нервно, с яд.
— Ето, започна се. Пак изкарваш всичко наопаки. Аз казвам само, че на мама ѝ е трудно сама. Зима е, студ, къщата е стара. Какво толкова изопачаваш?
— А аз казвам само, че не съм готова да нося това на гърба си. Нито физически, нито психически.
— А кой да го носи?! — пристъпи той към нея. — Само аз ли? Да не би да съм от желязо?
— Ти си зрял мъж. И това е твоята майка — Невена леко сви рамене. — Не те спирам. Ходи при нея. Помагай ѝ. Прави каквото смяташ за правилно.
— Подиграваш ли ми се? — Мартин се засмя рязко. — Ти седиш тук, на топло, в собствения си апартамент, между другото, а майка ми мръзне! И ми казваш: „Ами ходи“?!
— Казвам ти да не ме въвличаш там, където не желая да бъда — отвърна Невена твърдо. — Това е честно.
Той дръпна шапката от главата си и я захвърли върху шкафа.
— Затова майка ми не те понася. Още в началото ми казваше: „Студена е, Мартине. Не ѝ пука за никого.“
— Предай на майка си — Невена се изправи, — че не съм длъжна да ѝ се харесвам. Нито да живея според нейните очаквания.
— Чуваш ли се изобщо?! — почти изкрещя той. — Това е семейство! Нормалните хора през декември се събират, помагат си, подготвят се за празниците!
— Точно така — усмихна се тя без радост. — Нормалните. А при нас всеки декември е една и съща история. Майка ти, къщата ѝ, проблемите ѝ и ти, който се държиш така, сякаш ние двамата нямаме собствен живот.
„Декември ухае на мандарини и конфликти“
— Невена — Мартин сниши глас и седна срещу нея. — Нека поговорим човешки. Нова година е на прага. Тя е сама. Поне за празниците да я вземем тук.
Невена бавно си пое въздух.
— Повтори.
— Ами… — поколеба се той. — Временно. За два-три месеца. Докато минат студовете.
— В моя апартамент? — уточни тя.
— В нашия — поправи я той машинално.
— Не — отсече Невена.