още преди да бъде насрочено празненството. Брат ѝ е знаел това, а датата на юбилея умишлено била избрана така, че тя да няма никаква възможност да присъства.
— Разполагам с доказателства — каза Мария и подаде на съдията папка с документи. — Вътре е кореспонденцията ни. В едно от съобщенията брат ми пише съвсем ясно, цитирам: „По-добре без теб, така или иначе само ще развалиш всичко с твоите принципи.“
Николай пребледня.
— Това е извадено от контекста! — извика той.
— Бих искала да представя на съда още един документ — продължи Мария, без да повишава глас. — Извлечение от плащането към ресторант „Златната подкова“.
Тя извади листа и го остави пред съдията.
— От него се вижда, че банкетът за тридесет души не е бил платен от брат ми, а от майка ни. Цялата сума — хиляда и петстотин лева — е преведена от нейната карта седмица преди тържеството.
В залата настъпи тишина. Майка ѝ сведе глава. Николай отвори уста, сякаш щеше да възрази, но от него не излезе нито дума.
— Следователно — произнесе бавно съдията — господин Огнянов претендира възстановяване на разходи, които реално не е направил?
— Това… това е недоразумение — промълви адвокатът на Николай. — Клиентът ми е върнал парите на майка си по-късно, в брой…
— Имате ли документ, който доказва подобно плащане? — попита съдията.
— Ние… не сме предполагали, че ще е необходимо… все пак става дума за семейство… — започна да заеква юристът.
Мария извади още един лист.
— Това е банковото извлечение на майка ми за последните три месеца. Няма постъпление в брой на сума от хиляда и петстотин лева.
— Откъде имаш тези документи? — изсъска Николай.
— Преди година, когато майка беше в болница, ми даде пълномощно да управлявам сметките ѝ — отвърна Мария спокойно. — Тогава ѝ помагах с плащанията по лечението. Пълномощното все още е валидно.
Съдията прегледа внимателно представените книжа.
— Господин Огнянов, можете ли да обясните това противоречие?
Николай седеше безмълвен, със стиснати юмруци. Адвокатът му нервно разлистваше документите пред себе си.
— Моля за кратко прекъсване, за да се консултирам с клиента си — каза най-сетне той.
— Искането се отхвърля — отсече съдията. — Фактите са достатъчно ясни. Господин Огнянов, направили сте опит да получите от сестра си пари за разходи, които не сте понесли. Това може да се тълкува като опит за измама.
— Тя го е нагласила! — избухна Николай. — Тази мръсница нарочно…
— Господин Огнянов, овладейте се, иначе ще бъда принудена да разпоредя да ви изведат от залата — предупреди го съдията.
Но Николай вече не можеше да спре.
— Тя винаги е била любимката! Отличничката, умницата, гордостта на всички! А аз какво съм? Цял живот стоя в сянката ѝ! Дори дядо ни остави по-голямата част от наследството на нея!
— Николай, млъкни — прошепна майка му и го дръпна за ръкава.
— Не, нека всички чуят! — отскубна се той. — На тази светица ѝ се падна апартаментът на дядо ни в центъра, а на мен — някаква развалина в края на града! Това справедливо ли е?
— Дядо ти остави къща с двор от двадесет декара — каза Мария равномерно. — Продаде я на строителна фирма за шейсет хиляди лева. Моят апартамент при наследяването беше оценен на тридесет хиляди.
— Затваряй си устата!
— Господин Огнянов! — съдията удари с чукчето. — Още една подобна реплика и ще извикам охраната.
Николай дишаше тежко. Погледът му беше впит в сестра му, пълен с омраза.
— С оглед на представените доказателства — продължи съдията — съдът отхвърля иска на господин Огнянов. Освен това материалите по делото ще бъдат изпратени на прокуратурата за проверка относно евентуален опит за измама. Заседанието приключи.
Когато Мария излезе от сградата на съда, я обзе странно чувство на лекота. Седмици тревога, напрежение и несигурност сякаш останаха зад гърба ѝ. Тя спря на стъпалата и вдигна лице към пролетното слънце.
— Мария, почакай!
Обърна се. Майка ѝ стоеше на няколко крачки от нея — смалена, объркана и изведнъж остаряла.
— Защо му причини това? — в гласа ѝ звучеше обида. — Той искаше добро…
— Мамо, той се опита да ме измами. Отново.
— Но можеше просто да платиш… Имаш възможност…
Мария поклати глава.
— Не става дума за пари, мамо. Става дума за това, че ми омръзна да бъда жертва на неговите манипулации. И на твоето мълчаливо одобрение.
— Аз никога не съм…
— Ти плати банкета, а после му позволи да иска същата сума от мен. Знаеше ли какво прави?
Майка ѝ отмести поглед.
— Той каза, че така ще се научиш да цениш семейството…
— Да се науча? — Мария едва повярва на чутото. — Мамо, аз съм на тридесет и пет години. Нямам нужда от такива уроци.
— Но след развода ти се отдалечи от нас…
— Отдалечих се, защото всички застанахте на страната на човека, който три години ми изневеряваше. За вас беше по-важно „какво ще кажат хората“, отколкото дали аз съм щастлива.
Майка ѝ мълчеше и мачкаше носната кърпичка в ръцете си.
— Знаеш ли кое е най-тъжното? — продължи Мария. — Че въпреки всичко още ви обичам. И Николай обичам, колкото и подло да постъпи. Но любовта не означава да позволявам да ме използват.
Тя се обърна и тръгна към колата си, без да погледне назад.
Две седмици по-късно Мария получи обаждане от непознат номер.
— Госпожо Мария? — чу се мъжки глас. — Казвам се Румен Руменов, следовател от прокуратурата. Трябва да разговарям с вас във връзка с брат ви.
Сърцето ѝ прескочи.
— Случило ли се е нещо?