— Не бих го нарекъл точно така — отвърна следователят след кратка пауза. — При проверка на материалите по съдебното дело попаднахме на няколко доста любопитни обстоятелства. Изглежда, брат ви не за първи път се опитва да се сдобие с пари по този начин.
— Какво имате предвид? — гласът ѝ прозвуча глухо.
— Можете ли утре в десет да дойдете при мен? Ще ви изпратя адреса със съобщение. Важно е.
На следващата сутрин Мария седеше срещу Румен Руменов в кабинета му и прелистваше дебела папка с документи. Колкото повече четеше, толкова по-силно усещаше как възмущението се надига в нея.
— Три дела само за последните две години — обясняваше Руменов, като подреждаше листовете пред себе си. — Срещу бивш приятел за уж невърнат заем — загубено. Срещу съсед по вила за предполагаемо повредена ограда — пак загубено. Срещу бивш колега за измислена кражба на бизнес идея — искът е отхвърлен още по време на заседанието.
Мария вдигна очи от папката.
— Аз не знаех нищо за това…
— Брат ви, изглежда, е превърнал съдебните спорове в своеобразен занаят. Но има и още нещо. Проверихме финансовото му състояние. Официално господин Огнянов се води консултант във фирма на майка ви със заплата около триста лева месечно.
— Майка ми има фирма? — Мария не успя да скрие изумлението си.
— „Виктория“ ЕООД. Регистрирана е преди две години. Предмет на дейност — консултантски услуги. За този период няма нито един реален договор, нито една доказана услуга. За сметка на това по сметката редовно постъпват преводи от физически лица.
— От какви хора?
Следователят ѝ подаде разпечатка. Мария плъзна поглед по имената и стомахът ѝ се сви. Познаваше ги. Възрастни приятелки на майка ѝ, далечни роднини, съседи от вилната зона.
— Сумите не са огромни — продължи Руменов. — Между сто и четиристотин лева. Но са постоянни. В основанието най-често пише „консултация“ или „връщане на заем“.
— Господи… — прошепна Мария. — Те мамят пенсионери?
— По всичко личи, че схемата е такава. Майка ви, използвайки доверието на хората, моли за пари — за лечение, за ремонт, за някаква спешна нужда. Средствата влизат по фирмената сметка. На хартия изглежда като плащане за услуга, плащат се минимални данъци и всичко изглежда чисто. Само че услуги не се извършват, а заемите не се връщат.
— Но мама… тя не би могла да разбира какво става…
— Майка ви е възрастна жена — каза по-тихо следователят. — Напълно възможно е да не е осъзнавала мащаба на случващото се. Но брат ви, като управител на фирмата, много добре е знаел какво прави.
Мария стисна пръсти около ръба на папката.
— Какво следва?
— Разследването продължава. Ще трябва да дадете показания. И още нещо — сред пострадалите фигурира Йорданка Филипова. Познавате ли я?
Мария пребледня.
— Да. Тя е приятелка на майка ми от детството. Познават се повече от петдесет години.
— През последната година е превела по сметката на фирмата шест хиляди лева. Това са били всичките ѝ спестявания. Продала е вилата си, за да помогне на майка ви за „операция“.
Мария закри лицето си с длани. Леля Йорданка беше един от най-добрите хора, които някога бе срещала. Вдовица на военен, цял живот учителка, живееща скромно от пенсията си и пазеща всяка стотинка.
— Ще ѝ върна парите — каза Мария с неочаквана твърдост.
— Разбирам ви. Но първо трябва да оставим разследването да приключи. И се подгответе — това вече е сериозен случай.
Новината за проверката се разнесе сред роднини и познати с бързината на пожар в суха гора. Телефонът на Мария не спираше да звъни, но тя не вдигаше. Едва вечерта събра сили да изслуша оставените съобщения.
„Мария, Светлана се обажда. Как можа да стигнеш дотук? Това е собствената ти майка! Помисли добре какво правиш!“
„Марийче, Диана съм. Вярно ли е, че е нещо сериозно? И мен ме търсиха от прокуратурата…“
„Ужасна си! Разрушаваш семейството! Не те признавам за своя дъщеря!“ — този глас беше на майка ѝ.
Последното съобщение бе от Николай: „Ще съжаляваш. Заклевам се, ще си платиш за всичко.“
Мария изтри записите един по един и блокира номерата. В апартамента беше тихо. Само приглушеният шум на вечерния град достигаше през прозорците. Тя си направи чай от лайка, седна в креслото с таблета в ръце и започна да търси добър адвокат за майка си. Въпреки всичко, въпреки болката и предателството, не можеше да позволи възрастната жена да се озове в затвора.
Около час по-късно звънецът на входната врата иззвъня рязко. Мария се приближи безшумно и погледна през шпионката. В коридора стоеше Николай. Лицето му беше зачервено, движенията — резки и несигурни. Беше очевидно, че е пил.
— Отваряй! — изрева той и заудря с юмрук по вратата. — Знам, че си вътре!
Мария се отдръпна от вратата, без да издаде звук, и набра полицията.
— Отваряй, боклук такъв! — крещеше Николай отвън. — Всичко съсипа! Заради теб ще вкарат мама в затвора! Заради теб ще изгубя всичко!
Ударите станаха още по-силни. Вече не блъскаше само с юмруци — сякаш риташе вратата.
— Ще те намеря! Чуваш ли ме? Ще те накарам да ми играеш по свирката!
Полицията пристигна след петнайсет минути. Отведоха Николай, докато той продължаваше да сипе заплахи и проклятия. Съседите надничаха през открехнатите си врати и си шепнеха, сякаш гледаха чужда трагедия, която утре щяха да обсъждат на стълбището.
Съдебното производство се проточи три месеца. През това време изплуваха нови подробности. Оказа се, че Николай не само е измъквал пари от познатите на майка си, но и е подправил няколко пълномощни, опитвайки се да продаде имоти, които не му принадлежат. За щастие сделките се бяха провалили заради грешки в документите.
По време на заседанията майка ѝ изглеждаше пречупена. Повтаряше отново и отново, че не е знаела нищо, че Николай ѝ обяснявал как всичко е законен бизнес, а тя просто искала да помогне на сина си да си стъпи на краката след неуспешния брак.
— Неуспешен брак? — попита прокурорът. — Според документите господин Огнянов никога не е бил женен.
Майка ѝ примигна объркано.
— Но той ми каза… Алиса… Че се развели преди година…
— Никаква Алиса не е съществувала — намеси се Мария, неспособна повече да мълчи. — Николай си е измислил всичко, за да предизвика съжаление и да измъкне пари.