— Искаш да ми пробуташ сметка за празненство, на което дори не съм присъствала? — избухна сестра му.
Мария препрочете документа за трети път и все още не можеше да повярва на очите си. На кухненската маса, до чашата с недопит чай, лежеше официално писмо от адвокатска кантора. В сухия му юридически език се съобщаваше, че брат ѝ Николай е завел срещу нея иск за възстановяване на половината разходи по юбилея на майка им — тържество, на което самата Мария изобщо не беше поканена.
— Трийсет и седем хиляди? — промълви тя на глас, вперила поглед в цифрите. — За банкет в ресторант „Златна подкова“? За струнен квартет? За водещ, фотограф и всички тези услуги?
Тя грабна телефона си и набра номера на брат си. Сигналът прозвуча няколко пъти.
— Да? — чу се спокойният глас на Николай.
— Ти сериозно ли реши да ми изпратиш сметка за празник, на който не бях?
— О, Мария — проточи той с престорено учудване. — Значи писмото е пристигнало. Няма нищо странно. Това е твоят дял от разходите за юбилея на мама. Седемдесет и пет хиляди, разделени по равно. Честно, нали?
— Честно? — Мария рязко се изправи от стола; не можеше да остане седнала от възмущение. — Николай, ти нарочно насрочи празненството точно когато знаеше, че съм в командировка! Разбрах за юбилея от снимки в социалните мрежи!
— Е, не можехме да се въртим около твоя график — отвърна той, без особено успешно да прикрие подигравката в гласа си. — Мама държеше датата да е точно тази. А и знаеш колко я нарани решението ти да се развеждаш с Димитър. Между другото, той беше свестен човек.
Мария затвори очи и с усилие преглътна думите, които напираха да излязат. Разводът с Димитър за нея беше освобождение след пет години унижения и изневери, но по необяснима за нея причина семейството ѝ бе избрало да застане на негова страна.
— Николай, слушай внимателно — каза тя, като се постара гласът ѝ да остане равен. — Няма да плащам за събитие, от което умишлено съм била изключена. Това е абсурдно.
— Умишлено? — възмути се брат ѝ. — Коя си ти, че да ме обвиняваш? Неблагодарница! Мама толкова неща е направила за теб, а ти дори на юбилея ѝ не се появи!
— Бях в Стара Загора на делови преговори! Два месеца по-рано ти знаеше отлично, че ще пътувам!
— Значи работата е по-важна от майка ти, така ли? — повиши тон Николай. — При теб кариерата винаги е била на първо място. Не се чудя, че Димитър избяга от теб.
Мария усети как гневът се надига в нея на горещи вълни, но не му позволи да я въвлече в поредната провокация.
— Разговорът приключи, Николай. Щом наистина искаш да стигнем дотам, ще се видим в съда.
Тя прекъсна връзката, преди той да успее да отговори.
Следващите седмици се превърнаха в изтощителна поредица от обаждания, съобщения и натиск от страна на роднините. Майка ѝ звънеше всеки ден и я обвиняваше в коравосърдечност и егоизъм. Леля Светлана ѝ изпращаше дълги послания за светостта на семейните връзки. Дори Диана, далечната братовчедка, с която не си бяха говорили от години, внезапно се сети за Мария и започна да ѝ чете лекции за дълга към по-възрастните.
— Марийче, защо си толкова упорита? — опита се да я увещае майка ѝ при поредния разговор. — Дай на Николай половината и да забравим всичко. Той се стара за семейството, организира такава прекрасна вечер.
— Мамо — отвърна Мария търпеливо. — Ако ме бяхте поканили, щях да съм готова да платя дори целия банкет. Но да давам пари за празненство, от което на практика бях извадена — това е унизително.
— Никой не те е вадил! Просто така се получи с датата…
— Мамо, Николай сам призна, че нарочно е избрал този ден.
— Пошегувал се е неудачно. Знаеш какво му е чувството за хумор.
Мария разбираше, че спорът е безсмислен. Майка ѝ винаги защитаваше сина си и за всяка негова постъпка намираше оправдание. Когато като деца Николай вземаше джобните ѝ пари, майка им казваше, че на момчетата им трябвали повече средства. Когато счупи любимата ѝ порцеланова фигурка, подарък от баба им, тя обясни, че вещите не били най-важното. А когато Николай подправи подписа ѝ в документите за продажба на вилата, майка им я убеди да прости и да забрави.
В деня на съдебното заседание Мария пристигна един час по-рано. Беше се подготвила внимателно: събра всички документи, доказващи служебното ѝ пътуване, разпечата кореспонденцията с брат си, в която той потвърждаваше, че знае за командировката, и дори намери свидетели сред общи познати.
Николай се появи пет минути преди началото, облечен в костюм. До него вървеше майка им с нова рокля — Мария веднага разпозна модела от последната колекция на известна марка.
— Мария — кимна той с насмешлива усмивка. — Още ли не си размислила? Просто дай парите и ще се разделим мирно.
Тя не му отговори. Само влезе в съдебната зала.
Съдията, жена на средна възраст с внимателен поглед, изслуша и двете страни. Николай говореше уверено: за семейните традиции, за значението на юбилея на майка им, за това как Мария сама била предпочела работата пред близките си. Адвокатът му — млад и амбициозен юрист — представи фактурите от ресторанта, договорите с музикантите и фотографа.
Когато дойде редът на Мария, тя спокойно изложи фактите: командировката ѝ е била планирана два месеца преди самото тържество.