Не като към стопанка на дома, а като към сервитьорка, донесла грешната сметка.
– Христина Орлова, ти все пак си домакинята.
Само три думи, а в тях беше събрана цяла житейска система. Щом си домакиня, значи обслужваш. Щом аз съм гостенка, значи ми се полага. Нищо сложно, нищо за обсъждане, всичко ясно и окончателно.
В този момент Калин беше под душа.
Аз си сварих паста, сложих чинията на масата и започнах да ям.
Светлана Асенова ме наблюдава около три минути. После се изправи, отиде до хладилника и започна шумно да размествa всичко по рафтовете. Вадеше кутии, четеше надписите, въздишаше тежко.
– Вие дори бульон нямате? С какво изобщо се храните?
– С паста – отвърнах и навих спагетите на вилицата.
Тя си направи сандвич. С изражението на човек, принуден да вечеря в окоп. Две филии, малко масло, парче сирене. А по лицето ѝ ясно се четеше: това ще го запомня и при първа възможност ще разкажа на цялата рода как тук са ме държали гладна.
След обяда Калин излезе от банята – освежен, бодър и напълно неподготвен за следващата атака. Светлана Асенова мигом се обърна към него.
– Калинчо, матракът на леглото за гости е ужасен. Кръстът ми не позволява да спя на такова нещо. Не може ли да ми отстъпите вашата спалня? Вие сте млади, ще изкарате и на дивана.
Задавих се с водата.
Калин отвори уста. После я затвори. Погледна мен. Аз поклатих глава толкова бавно и толкова красноречиво, че сигурно и стените разбраха отговора ми.
– Лельо Светлана, имаме топматрак. Нека първо пробваме с него – измъкна се той.
Тя сви устни, но не каза нищо. Първият рунд завърши наравно.
Вечерта лежах в нашето легло и броях. Не овце. Забележки. Само за един ден Светлана Асенова успя да направи единайсет. За пердетата. За матрака. За липсата на супа. За пижамата ми. За това, че на масата няма покривка. За праха по етажерката с книги. За музиката, която била прекалено силна. За котарака, който според нея бил нехигиеничен. За кафето ми без мляко. За късите панталони на Калин. И накрая – за това, че не ходим на църква.
Единайсет. В рамките на един ден.
– Калин – казах тихо. – Ако и утре продължи така, ще ѝ кажа всичко.
– Хриси, тя е възрастен човек. Потърпи още малко.
Потърпи. Тази дума я чувах от него всеки път, когато станеше дума за неговите роднини. Потърпи братовчеда на вилата. Потърпи лелята.
А мен кой ще ме потърпи?
Вторият ден започна в седем сутринта. В седем! Ние бяхме в отпуск, а Светлана Асенова дрънчеше с чайника в кухнята така, че котаракът се скри под леглото.
Когато излязох в девет, тя седеше до безупречно чистата маса с вид на оскърбен генерал.
– Два часа чакам закуска, Христина Орлова.
Тя чакала закуска. Моята закуска. Онази, която явно аз трябваше да ѝ приготвя.
Налях си кафе. Извадих кисело мляко от хладилника. Седнах срещу нея.
– Светлана Асенова, вие сте възрастен и самостоятелен човек. В хладилника има яйца, хляб, масло, сирене, колбас. Тиганът е в долния шкаф. Аз съм в отпуск и не възнамерявам да готвя по поръчка.
Веждите ѝ тръгнаха нагоре. Бавно, като две стъписани рошави гъсеници.
– Отказваш да ме храниш?
– Предлагам ви да се погрижите за себе си. Както правим всички тук.
Тя рязко се обърна към коридора.
– Калин! Калин!
Той се появи на прага сънен и видимо изплашен.
– Какво е станало?
– Жена ти отказва да готви. Аз, възрастна жена, съм дошла на гости, а тук ми заявяват… – гласът ѝ увисна във въздуха с театрална обида.