С Калин си представяхме тази почивка цели четири месеца. Не мечтаехме за море, нито за хотелски закуски и непознати лица наоколо. Искахме само едно — две седмици у дома, само двамата, без аларми сутрин и с бавни закуски чак по обяд.
Дори си бях написала списък. Не със задачи, разбира се. Списък с нещата, които категорично нямаше да правя. Нямаше да готвя по час. Нямаше да гладя ризи. Нямаше да вдигам служебния телефон. Това щеше да е първата ми истинска почивка от три години насам и смятах да изстискам от нея всяка капка спокойствие.
И точно тогава се обади Светлана Асенова.
Лелята на Калин. Шейсет и две годишна жена с глас на училищна директорка и с непоклатимото убеждение, че светът ѝ е длъжен. Чух я още от съседната стая, защото Светлана Асенова не говореше нормално. Тя обявяваше решения.
– Калинчо, реших да мина през вас. За четири дни. Може и за седмица. Ще видим как ще се наредят нещата.
Не попита дали е удобно. Не предложи вариант. Просто беше решила.
Калин ме погледна така, сякаш току-що беше стъпил бос върху детско кубче. Аз поклатих глава. Той безпомощно разпери ръце. И в този момент ми стана ясно: отказ няма да има.
Защото именно Светлана Асенова го беше гледала след смъртта на майка му. Две години — от дванайсетата до четиринайсетата му. После баща му се беше оженил отново. Но онези две години тя беше превърнала в дълг за цял живот. Всеки път, когато Калин се опитваше да каже „не“, тя му припомняше едно и също: „Аз те хранех, когато на никого не му пукаше за теб.“
И той отстъпваше. Всеки път.
– Добре – казах аз. – Нека дойде. Но няма да ѝ слугувам.
Калин кимна бързо, почти с облекчение. Все едно това решаваше всичко.
Тя пристигна още на следващата сутрин. В десет часа. Без да уточни предварително кога точно ще се появи. Отворих ѝ по пижама, с чаша кафе в ръка и с отпечатък от възглавницата върху бузата.
Светлана Асенова ме огледа от глава до пети. Бавно. Преценяващо. Като комисия, дошла да приема ремонт.
– Христина, ти току-що ли стана? Вече е десет.
Нито „здравей“. Нито „благодаря, че ме приемате“. Направо проверка.
Влезе с два куфара. Два! За четири дни. Езикът ме засърбя да попитам какво носи вътре, но си замълчах. Калин изскочи от спалнята и помогна да внесат багажа. А Светлана Асенова тръгна из апартамента, прокарвайки пръст по мебелите, сякаш проверяваше за прах.
– Пердетата ви са избелели. Казвах ви аз, че трябваше да сложите римски щори.
Това бяха първите ѝ думи за дома ни.
Отпих от кафето и не отговорих.
До обяд вече стана ясно, че Светлана Асенова не е донесла само куфари. Беше пристигнала и с програма. Моята програма. Съставена някъде в главата ѝ по пътя насам.
– Христинче, аз съм свикнала да обядвам в един. Ако може някаква супичка, нещо леко. И салата. Само без краставици, че от тях получавам киселини.
Каза го, седнала на дивана със списание в ръце — списание, което си беше донесла сама. Краката ѝ вече бяха качени върху табуретката. Беше си обула и домашните пантофи. Плюшени. Очевидно се беше настанила.
Аз стоях в кухнята и усещах как отвътре ме залива гореща вълна. Още не беше гняв. По-скоро смаяно недоумение. Жената беше дошла в моя дом, по време на моята почивка, и само след два часа вече поръчваше обяд. Като в заведение.
– Светлана Асенова, ние сме в отпуск – казах спокойно. – Готвим, когато ни се прииска. Кухнята е свободна, продуктите са в хладилника.
Тя откъсна поглед от списанието и ме изгледа студено, сякаш току-що бях нарушила някакво неписано правило.