че сама трябвало да си пържа яйца!
Калин я погледна, после премести очи към мен. Аз си ядях киселото мляко и не казвах нищо. Спокойно. Лъжичка, уста. Лъжичка, уста.
– Лельо Светлана, Христина наистина е в отпуск. Хайде, аз ще ти направя омлет.
И ѝ го направи. А аз наблюдавах как Светлана Асенова го яде с изражение на страдалка. Всеки залък сякаш беше потопен в мъка. Но го изяде.
След закуската тя се обади на някого. Не подслушвах нарочно, но стените в апартамента ни не бяха от най-дебелите.
– Виолета Радославова, ти не можеш да си представиш! Снахата съвсем е минала всякакви граници. Седи си, пие кафе, а аз стоя гладна. Калин, горкото момче, сам готви. Превърнала го е в слуга!
Горкото момче. Четиридесетгодишен мъж, метър и осемдесет и пет, инженер. Наистина бедно дете.
Затворих вратата на спалнята и се изтегнах с книгата си. Криминален роман, купен специално за отпуска. Сто и двайсет страници, нито една от които не беше посветена на лелята на мъжа ми.
До обяд Светлана Асенова измисли нов ход. Влезе в кухнята и започна да готви сама. Само че не тихо. Никак даже. Трещеше с тенджерите така, сякаш сглобяваше ударни инструменти. Всяка чиния се стоварваше върху масата с грохот. Всяко чекмедже се отваряше с въздишка, сякаш вътре не лежаха лъжици, а разбитите ѝ надежди.
Пасивна агресия. Първа глава от учебника.
Аз продължих да чета.
Калин надникна при мен.
– Хриси, няма ли да ѝ помогнеш?
– Кали, тя е възрастен човек. Петдесет години си е приготвяла храна. Ще се справи.
– Обаче се обижда.
– Не се обижда. Манипулира. Това са две различни неща.
Той седна на ръба на леглото. Помълча около минута. После тихо призна:
– Знам. Само че ми е трудно да ѝ отказвам.
Тогава оставих романа настрани. Защото това вече беше по-важно от всяко разследване. За пръв път от години съпругът ми изрече на глас нещо, което и двамата отдавна разбирахме.
– Кали, на нея ѝ е трудно да приеме, че си пораснал. А на теб ти е трудно да приемеш, че не си ѝ длъжник за всичко. Две години те е гледала — това е факт. Но не е договор за пожизнено подчинение.
Той разтри основата на носа си. Стар навик от детството, когато се напрегне.
– Тя е сама. Мъжът ѝ почина, децата са далече.
– Сама е, защото с нея трудно се живее. Децата са далече, защото са избягали. Това не е наша вина, Кали.
Рязко ли прозвуча? Може би. Но вече ми беше омръзнало да увивам истината в салфетка.
Той кимна. Не с радост. С разбиране.
Вторият ден продължи да набира скорост. Светлана Асенова намери в банята маската ми за коса и изнесе двайсетминутна лекция как химията съсипва скалпа. После се опита да изпере нашето бельо заедно със своето, защото „така било по-икономично“.
Всяко нейно действие вървеше с коментар. Всеки коментар беше забележка. Всяка забележка — малка карфица.
Аз обаче не реагирах. И точно това я вбесяваше най-много.
Вечерта тя извади последния си коз. Сълзите.
– Аз дойдох при вас, защото ми е мъчно за Калин. А вие двамата се криете от мен. Все едно съм чужда. Аз съм те отгледала, Клинчо.
Истински ли бяха сълзите? Възможно. Болката ѝ реална ли беше? Вероятно. Но предназначението на тези сълзи беше съвсем ясно: да си върне контрола.
Калин я прегърна. Донесе ѝ чай. Каза ѝ мили думи. Но не каза „извинявай“ и не обеща, че всичко ще бъде както преди. За пръв път.
През нощта лежеше до мен и дълго мълча. После прошепна:
– Утре ще си тръгне. Усещам го.
– Откъде го измисли?