а на перваза чайникът вече беше изстинал. Дарина се събуди преди всички останали, седна на ръба на матрака и бавно огледа стаите. Жилището още нямаше пердета, прозорците стояха голи, всичко изглеждаше чуждо и недовършено. И все пак за първи път от пет години никой не ѝ пречеше просто да съществува.
Калин се размърда насън и зарови лице във възглавницата.
Дарина отиде в кухнята, наля си чай и седна на единствената свободна табуретка. От площадката се чуваше как някой мести изтривалка пред вратата си. След малко долови босите стъпки на Борис — беше станал да търси вода.
— Мамо, баба днес ще дойде ли? — попита той, вперил поглед в чинията с хляб.
Дарина поклати глава.
— Не знам, Борис. Може би не точно днес. После ще ѝ се обадим, става ли?
Момчето само сви рамене и се протегна към количката си.
На закуска Калин изглеждаше необичайно съсредоточен. Изреждаше на глас какво трябва да купят — корниз, крушки, килим. От време на време поглеждаше телефона, но така и не набра номера на майка си. Тишината около тях беше нова, почти странна: без чужди правила, без непрекъснато съобразяване, без усещането, че някой всеки момент ще ги поправи.
По обяд пристигна майката на Дарина. Донесе тенджера със супа и голяма торба ябълки. Разходи се из стаите, докосваше стените с длан, после започна да подрежда чашите в шкафа, сякаш така даваше на мястото знак, че вече е дом. От кухнята се носеше мирис на печиво, а парата излизаше през открехнатото прозорче.
— Харесва ли ти тук? — попита тя, когато Дарина, премаляла от умора, се отпусна върху един кашон.
Дарина се усмихна несигурно.
— Още не съм свикнала. Всичко ми се струва някак… празно.
— Ще се напълни — отвърна майка ѝ спокойно. — Важното е, че вече ти си стопанката. Ще свикнеш.
Вечерта, след като Борис заспа, Калин най-сетне се обади на баща си. Кирил Валентинов вдигна почти веднага, сякаш през цялото време беше чакал този разговор.
— Е, как сте? Настанявате ли се? — попита той.
— Да, малко по малко. Ориентираме се — Калин говореше овладяно, но в гласа му личеше колко му е тежко. — Кажи на мама… ако реши, да дойде. Борис пита за нея.
— Ще ѝ кажа — отвърна баща му тихо. — Сега ѝ е трудно, но постъпи правилно, синко.
Дарина чу само отделни фрази и не се намеси. Вместо това взе салфетка, избърса масата и започна да разпределя вилиците по чекмеджетата.
Навън здрачът постепенно сгъстяваше цветовете. В новото жилище проникваха миризми от чужди вечери, гласове от съседни апартаменти, трясък на врати. В един момент Дарина се улови, че се ослушва — дали някой няма да дойде, дали няма да влезе в стаята без да почука. Но нищо такова не се случи. Беше тихо. Чуваше се единствено тиктакането на часовника, който бяха взели от старото жилище на родителите ѝ — познат звук сред непознати стени.
След няколко дни Галина Велизарова се обади сама. Попита за Борис, за пердетата, за електромера.
— Как сте там? — гласът ѝ звучеше сдържано.
— Свикваме — отговори Дарина предпазливо.
— Внимавайте с дръжката на чайника. Отдавна е пукната — добави свекърва ѝ.
Дарина неволно се усмихна.
— Добре. Благодаря, Галина Велизарова.
От другата страна настъпи кратко мълчание.
— Не ме наричай така. Нали не съм ви чужда — каза жената почти шепнешком и затвори.
Калин беше чул разговора и се усмихна с крайчеца на устните си.
— Видя ли? Каквото и да става, пак сме семейство.
Дарина погледна през прозореца — към сивото небе и към балкона, където прането съхнеше така, както тя сама беше решила да го простре. За първи път от години тишината не я изплаши.
Същата вечер Борис пак попита за баба си.
— Тя ще дойде у нас, нали?
Дарина седна до него и го погледна внимателно.
— Ще дойде. Просто понякога и на възрастните им трябва време, за да свикнат с промените.
Той обви ръце около врата ѝ и дълго остана мълчалив.
Преди да си легне, Дарина обиколи стаите, провери прозорците и прибра още няколко неща по рафтовете. В кухнята ухаеше на ябълки и на чай от сутринта. Всичко все още носеше усещането за временно, но с всеки изминал ден ставаше все по-малко чуждо и все повече тяхно.
Когато Калин изгаси лампата, Дарина легна до него, затвори очи и внезапно усети нещо, което отдавна беше забравила: тук никой нямаше да ѝ казва как трябва да живее. Можеше да диша с пълни гърди. Можеше да греши. Можеше да бъде себе си.
Тишината в новия дом вече не беше празнота. Беше нейният съюзник.