Галина Велизарова се показа откъм оградата така, сякаш нищо особено не се беше случило.
— Къде е Борис?
— Тук съм, бабо! — момчето веднага изтича към нея и вдигна лице. — Ти ще дойдеш ли у нас на гости?
Тя се вцепени за миг. Погледът ѝ мина първо през сина ѝ, после през снаха ѝ, а накрая се спря върху внука. Кимна кратко, почти сухо.
— Ще дойда. Ако ме поканите.
Калин сякаш най-после си пое въздух. Дарина не каза нищо. Само взе празната чаша от масата и се върна в къщата за салфетки.
Обядът мина стегнато, като разговор, който всички се боят да подновят. Борис оживено обясняваше нещо за някакво детско филмче, Кирил Валентинов разпитваше за новото жилище — в кой квартал е, на кой етаж, дали има удобен транспорт. Дарина отговаряше пестеливо, без да навлиза в подробности.
По едно време, докато почти машинално обръщаше зеленчуците върху скарата, думите сами излязоха от устата ѝ:
— Омръзна ми да се чувствам като временен човек в този дом. Искам си място. Нищо повече. Може да е малко, може да е съвсем тясно, но да е наше.
Калин се обърна към нея и я погледна по-дълго от обикновено. Кирил Валентинов сведе очи към масата. Галина Велизарова остана мълчалива.
След обяда Дарина влезе вътре, за да събере останалите неща. Прибра кърпите, затвори буркана със сладко, изми и подсуши мивката. После се спря до прозореца, без сама да разбере защо.
Докато подреждаше багажа, зад гърба ѝ се чу тихо пристъпване. Галина Велизарова се показа на прага, уж случайно, сякаш само минаваше оттам.
— Сладкото не го оставяйте. В буркана има още малко. Ще е жалко да се развали.
Дарина се обърна и кимна. Но свекърва ѝ не си тръгна веднага.
— Значи вече всичко ще правите както вие си знаете, така ли? — гласът ѝ беше равен, но студен. — Добре. Само после да не се чудите, ако няма връщане. Щом си тръгвате, тръгвайте докрай.
Тя се извърна, без да чака отговор, и излезе от стаята. След няколко минути външната вратичка хлопна.
Дарина се приближи до прозореца. Галина Велизарова вървеше по пътеката към съседката и нито веднъж не се обърна. Без „довиждане“. Без „на добър час“. Без нищо.
На връщане Борис отново попита от задната седалка:
— А баба ще дойде ли?
— Разбира се — отвърна Калин. — Само че малко по-късно.
— Тя обича ли ни? — настоя момчето.
Дарина погледна мъжа си. После вдигна очи към огледалото за обратно виждане и срещна погледа на сина си.
— Много ви обича — каза тя тихо. — Просто по нейния си начин. Понякога бабите са такива.
Когато се прибраха, Дарина почти не говореше. Събуха се в коридора, оставиха торбите и започнаха да разпределят пакетите. Изведнъж Борис се сети:
— Мамо, червената ми количка остана при баба… Забравих я под леглото. Ще отидем ли да си я вземем?
Дарина кимна веднага.
— Ще отидем. Няма да я оставим там.
Момчето въздъхна с облекчение и се върна при кашоните с играчки.
Още по пътя към дома Дарина беше позвънила на майка си и ѝ бе разказала за кавгата.
— Постъпила си правилно — каза майка ѝ след кратко мълчание. — Но опитай да разбереш и Галина. Не ѝ е лесно сега. Чувам колко ти тежи, Дарина, наистина чувам. Само ви моля — не късайте семейството. В момента всички сякаш нямате въздух, всички сте на ръба. Просто минете през това. Изтърпете го, чуваш ли?
— Чувам, мамо — отвърна Дарина едва чуто и затвори.
На следващия ден тримата отидоха в новия апартамент. Носеха кашони, чанти, чували с дрехи, играчки и дреболии, които изведнъж се оказваха повече, отколкото човек предполага. Всичко там още беше чуждо — мирисът на боя, голите стени, празното ехо от стъпките им. И въпреки това именно на това място Дарина за първи път усети, че започва нещо тяхно.
Докато разопаковаше багажа, в една торба намери стария чайник — същия, който Галина Велизарова им беше подарила някога за първата годишнина от сватбата. Сив, с леко олющена дръжка, но все още напълно годен. Дарина прокара пръсти по него и неволно се усмихна през сълзите.
Вечерта вечеряха направо върху кашоните, защото мебелите още не бяха сглобени. Наоколо беше полутъмно, светеше само една свещ — електромерът още не беше включен. Борис се нацапа с кетчуп, Калин му избърса устата с ръкава си и тримата неочаквано избухнаха в смях.
— Ето — каза Калин, като се огледа. — Сега вече наистина е наше.
Дарина кимна. За първи път от много време насам ѝ се стори, че може да диша свободно.
Утрото в новия апартамент ги посрещна със студ. Радиаторите още не работеха, в коридора миришеше на прясна боя и на някакво плахо начало. По пода бяха наредени кашони, а до входната врата лежеше старият ранец с документите.