— Само че, доколкото виждам, тиквичките не са обелени — отбеляза Галина Велизарова с онзи тон, в който забележката звучеше като присъда. — Аз не ги понасям с кора.
Дарина не отвърна. Взе ножа и започна да стърже тънката зелена кожица, стараейки се да не вдига очи. В тази къща дори съдовете звънтяха по друг начин — чужд метал върху чужди плочки. Въздухът в кухнята също не ѝ принадлежеше, сякаш и той я държеше на разстояние.
Когато най-сетне седнаха на масата, разговорът тръгна към обичайното — времето, градината, лехите, какво узряло и какво още трябвало да се чака. Борис посегна към чашата си с компот и без да иска я събори. Червеникавата течност се разля по покривката.
— Ех, ама как може — въздъхна високо Галина Велизарова. — При вас все нещо минава покрай устата.
Калин не каза нищо. Дарина веднага грабна салфетка и започна да попива петното, а Борис сведе глава, сякаш беше извършил нещо непростимо.
След малко детето прошепна плахо:
— Бабо, ще ми покажеш ли ягодите?
— По-късно, миличък — отвърна Галина Велизарова. — Нека още малко да узреят.
В този момент Калин стисна ръката на Дарина под масата. Дланта му беше топла и напрегната. После вдигна поглед към родителите си и каза ясно:
— Мамо, тате, трябва да ви кажем нещо. Подариха ни апартамент. Скоро ще се местим.
Дарина усети как всичко в нея се сви. Сякаш въздухът внезапно изчезна от стаята. Настъпи мълчание, тежко и неподвижно. Галина Велизарова гледаше ту сина си, ту снаха си, без да мигне.
— Кой ви го подари? — попита тя остро.
— Моите родители — отговори Дарина тихо, но без да отстъпи.
— Значи сте мълчали? — гласът на свекърва ѝ се изостри още повече. — През цялото време сте кроили планове зад гърба ни?
— Ние просто… — Дарина се опита да говори спокойно, внимателно, без да налива масло в огъня. — Искахме първо да сме сигурни, че всичко ще се получи. В началото и ние самите не можехме да повярваме.
— Да повярвате? — почти избухна Галина Велизарова. — Или не искахте излишни приказки, така ли? А мен някой сметна ли за нужно да попита?
Гласът ѝ вече режеше.
— За какво им е било на вашите да ви купуват жилище? По-добре да бяха заделили парите за нещо смислено. За образованието на внука например. Покрив над главата имате. Какво още не ви е наред?
Дарина наведе очи. Сърцето ѝ блъскаше под ребрата така силно, че ѝ се струваше, че всички го чуват.
— Сега нека майка ти идва да ви мие подовете и да гледа Борис — продължи Галина Велизарова, без да спира. — Щом вече всичко си е ваше. А ние, значи, сме били само излишни.
Никой не помръдна. Борис притисна салфетката към лицето си и се смали на стола. Калин стана рязко, но не каза нищо. Дарина остана седнала, усещайки как парене се качва от скулите към очите ѝ.
Кирил Валентинов се изправи срещу сина си, сложи му ръка на рамото и произнесе спокойно:
— Ела. Помогни ми с барбекюто.
Калин кимна и тръгна след баща си.
Навън седна на пейката до скарата и се загледа в купчината дърва, които още не бяха запалени. До него Кирил Валентинов бавно развиваше фолиото и нареждаше месото, без да бърза. Дворът беше натежал от мириса на трева, топъл въздух и дим, който още не се беше вдигнал.
— Постъпил си правилно — каза баща му тихо, без да го поглежда. — Време е човек да застане на краката си. На майка ти сега ѝ е трудно, но не бива да се отказваш.
Калин само кимна, сякаш потвърждаваше не пред баща си, а пред самия себе си. После посегна към подпалките и мълчаливо се зае да разпали огъня. Пламъкът лумна изведнъж, остро и бързо, сякаш беше отговор на цялото напрежение, събрано в него.
Вратата зад къщата хлопна. Дарина стоеше на стъпалата с чаша чай в ръка — чай, от който никой не беше отпил. Откъм ъгъла се чуваше гласът на Галина Велизарова. Беше приглушен, но раздразнението в него стигаше ясно: „не ценят“, „всичко скриха“, „никому не сме нужни“, а най-важното — никаква благодарност…
Съседката от съседния двор ѝ кимна и подхвърли нещо за времето. Дарина се усмихна учтиво, макар че думите изобщо не достигнаха до съзнанието ѝ.
После се върна в къщата. Борис седеше до прозореца и гледаше как баба му излиза през портата.
— Мамо, баба сърди ли ни се?
Дарина клекна до него и го прегърна през раменете.
— Не, миличък. Просто ѝ е тежко в момента. Тя много ни обича, само че… не умее да пуска хората да си тръгват.
Борис кимна и отпусна глава в скута ѝ.
В кухнята още се носеше мирисът на обяда. Чиниите изстиваха в настъпилата тишина. Дарина огледа масата: в купата със салатата беше забравена лъжица, в една чаша стоеше недопит компот. Всичко изглеждаше така, както изглежда дом след голям и тежък разговор — неразместен, но вече различен.
След няколко минути всички отново се събраха на двора. Кирил Валентинов вече обръщаше месото върху жарта. Калин режеше хляб на дървената маса. Дарина остави купа с домати, после извади сок за Борис и се опита да се държи спокойно.
Само Галина Велизарова все още я нямаше край тях.